Синове само по предварителна уговорка, мина през ума на Странд.
— Последният ми час в петък свършва в три — каза той. — Мога да дойда в Ню Йорк до шест. Но ще трябва да остана да спя. Имам час за преглед при лекаря в събота сутринта.
— Какво ти е? — В гласа на Джими веднага прозвуча тревога.
— Нищо. Обикновен, нормален преглед. — Странд почувства, че в гърлото му напира кашлица, но я потисна. — Можеш ли да ми запазиш хотел?
— „Уестбъри“ е до нас. На Медисън Авеню, до Седемдесета улица. Ще ти ангажирам стая там.
— Изглежда скъп.
Един следобед бяха пили в бара на хотела с Лесли, след посещение в музея „Уитни“100 съвсем наблизо. Беше прекалено луксозен за него. Другите хора в бара бяха от рода на гостите по събиранията, на които Хейзън ги водеше в Хамптънс.
— Няма значение — отвърна небрежно Джими, — аз черпя.
— Мога да отседна и в нещо по-евтино.
— Остави, татко. Аз съм богат.
На деветнайсет години, рече си Странд, а богат. Когато той беше на деветнайсет, спеше по общежитията на Християнския младежки съюз.
— Е, добре — съгласи се той, — щом това няма да те разори.
— Ще запазя апартамента за младоженци.
— Младоженката е в Париж — отговори Странд. — Не си харчи парите.
Джими се засмя.
— Знам, че е в Париж. Изпрати ми картичка. „Мона Лиза“ в Лувъра. Предполагам, с това е искала да ми напомни, че е моя майка. И че не всяко изкуство се създава с електрическа китара. Ще те взема от хотела.
Говори, като че ли е най-малко на трийсет години, каза си Странд, когато затвори. Отиде в кухнята и си наля още една чаша. Щом една е полезна за него, може би две — ще бъдат два пъти по-полезни.
Френският ресторант, в който Джими го заведе, беше ненатрапливо изискан и целият светеше от чистота — със снежнобели покривки и с огромни букети цветя. Оберкелнерът раболепничеше пред сина му и се поклони учтиво, когато Джими представи Странд за свой баща, макар на Странд да му се стори, че в очите му за миг проблесна неодобрение.
Докато вървеше към една маса след оберкелнера и Джими, строен и безупречен в тъмния втален костюм, като че ли ушит в Италия, Странд си даде сметка, че неговото собствено грубо вълнено сако е старо и смачкано, яката на ризата му е широка и кашираните му панталони са провиснали. Когато видя цените в менюто, той се ужаси. Ужаси се и когато попита администратора в „Уестбъри“ за цената на стаята, запазена за него.
— Синът ви има грижата за това — отвърна му човекът.
— Знам — каза троснато Странд.
Пътуването до града беше неприятно. Във влака бе претъпкано и много горещо и единственото свободно място, което успя да си намери, беше във вагона за пушачи, а човекът до него пушеше цигара след цигара и само поглеждаше Странд с любопитство, когато той се закашляше.
— Знам, че синът ми има грижата за това. Просто бих искал да разбера колко струва.
Администраторът му каза и Странд мислено изпъшка: „За една година синът ми ще се окаже най-младият фалирал човек в Съединените щати.“
Когато Джими се появи с половин час закъснение, Странд не му се скара за нехайството. В действителност той нямаше време да говори с него за каквото и да било.
— Закъснели сме — отбеляза Джими, след като каза: „Тате, изглеждаш чудесно. Джоун ни чака да изпием по нещо. Съвсем близо е. Тя иска да се запознае с теб.“
— Защо? — попита кисело Странд, ядосан от закъснението на Джими. Той реши, че Джоун е името на трийсет и пет годишната любовница или каквато беше там на Джими.
— Може би иска да види дървото, от което е паднала крушата.
— Тя ще вечеря ли с нас?
С нейното присъствие на масата той едва ли ще може да отвори дума за Каролайн и учителя й по биология.
— Не — отвърна Джими, извеждайки го бързо от хотела, — само ще изпием по нещо. Тя трябва да си стяга багажа за пътуването утре.
— Пътуване ли? За къде заминава? — попита Странд, макар че знаеше.
— За Калифорния — отвърна безгрижно Джими, — с мен. Мрази да пътува сама. Не може да се оправя.
Когато се запознаваше с Джоун Дайър в претрупания й, изцяло мебелиран в бяло апартамент на двайсет и втория етаж, с изглед към Ист Ривър, Странд си помисли, че тя има вид на жена, която може да се оправя с всичко, включително и с пожар, наводнение, глад и финанси. Беше висока и слаба, без бюст, с огромни налудничави черни очи, силно подчертани с пурпурночервени сенки. Беше боса, пръстите на краката й бяха жълтеникави и изкривени навън и беше облечена в прозрачна черна пижама, през която прозираха яркорозовите й бикини. Тя не пое ръката, която Странд й протегна, а каза с дълбок, силен, почти мъжки глас: — Нали нямате нищо против да целуна бащата? — Прегърна го и го целуна по бузата. Лъхна го тежък парфюм. Каквото и да яде на вечеря, трябва да е пълно с подправки, чиито аромати да изличат тежкия дъх, попил в дрехите му. Знаеше също, че трябва да изтрие яркочервеното червило, преди да отиде където и да било. Всичко това стана на вратата, която Джоун Дайър отвори лично. Когато ги въведе в огромната всекидневна, Странд видя, че Соломон стои прав до стола си, за да ги посрещне.
100
Нюйоркски музей на американското изобразително изкуство и скулптура от XX век. — Б.пр.