— Здравей, Алън — промълви той, — здравей, Джими. — В гласа му прозвуча студенина, когато произнесе „Джими“. Това не убягна на Странд. — Е — продължи Соломон, — аз ви казах мнението си, Джоун. И двамата ще съжалявате за това, което правите.
Жената махна бавно и презрително с ръка. Ноктите й, дълги и хищнически, също бяха лакирани в пурпурночервено.
— Хърби — рече тя, — започваш да ме отегчаваш.
Соломон сви рамене. Лицето му беше силно загоряло и косата му изглеждаше почти бяла на фона на тъмното чело. Странд искаше да го попита къде намира слънце в Ню Йорк през декември, но изражението на лицето му не предразполагаше към празни приказки. А и по лицето на Джими бе изписана решителност, с която Странд беше свикнал още откакто Джими бе навършил осем години.
— Алън — каза Соломон вече с тих и приятелски тон, — ако ще оставаш в града, може ли да обядваме утре заедно?
— Ще ми бъде много приятно — отвърна Странд.
— В „Сарди“101. В един часа. Точно до службата ми е. Западна четирийсет и четвърта улица.
— Знам го къде е.
— Ще запазя маса. — Соломон си тръгна, без да погледне Джоун Дайър или Джими и без да се сбогува.
— Кратки случайни срещи — вметна Джоун, когато чуха далечното затваряне на външната врата. Тя хвърли на Странд пурпурночервена усмивка. — А сега може ли да ви предложа нещо за пиене? Но трябва да ви предупредя — ще бъде коктейл със сок от моркови и целина. Аз отказвам да тровя гостите си с алкохол и цигари.
— Благодаря, не съм жаден — отвърна Странд, някак си поуспокоен за приятелката на сина си, за която автоматически бе предположил, поради професията й, че най-малкото употребява марихуана. Жена, свикнала със сок от моркови, едва ли можеше да се смята опасна за млад мъж като Джими.
— Заповядайте, седнете — покани го Джоун Дайър. — Искам хубаво да ви разгледам. Джими толкова ми е говорил за вас. Отгледали сте прекрасен син — каза тя, когато Странд седна и потъна почти до земята в мекото ниско бяло канапе, чудейки се дали няма да има нужда от помощ, за да стане от него. — В нашата професия младежите обикновено са все деца, избягали от домовете си, недоразвити, обидени на родителите си, въобще непризнати таланти. Радост за очите е да ви гледа човек заедно. Съвсем сериозно, мистър Странд.
— Джоун — намеси се авторитетно Джими, — защо не престанеш с тия глупости?
Жената изгледа съкрушително Джими, после озари Странд с червената си усмивка и продължи, като че ли Джими не я е прекъсвал.
— По вида ви, мистър Странд, съдя, че Джими е наследил от вас своята интелигентност и чувството за индивидуалност. В момента, в който го видях, усетих спокойно доверие, изпитах чувството, че най-после съм открила мъжа — може би пораснало дете и все пак мъж, — на когото мога да се осланям, чийто преценки и в лично, и в професионално отношение са интуитивно верни. Това, което току-що казах, ще обясни малката неприятна сцена между нас и Хърби, на която станахте свидетел. Сигурна съм, че Джими ще ви съобщи подробностите. А сега, ако ме извините, трябва да приключа с приготвянето на багажа си. Утре трябва да сме на летището още по тъмно, затова ви моля да не задържате любимия ми Джими до много късно тази вечер, мистър Странд. Искрено се надявам, че скоро ще ни дойдете на гости в Калифорния с вашата красива съпруга, чиято снимка Джими ми е показвал. Какво щастливо семейство! А аз бях като безпризорна, подхвърляха ме от роднина на роднина и пет пари не даваха за мен, затова ценя семейството…
— По дяволите, Джоун — възкликна Джими, — баща ти още е собственик на половин Канзас, а майка ти има конюшня за състезателни коне.