— Не, Джими, не ти искам адреса. Лека нощ.
Странд прекоси ресторанта и се отправи към гардероба. Взе си палтото и докато го обличаше, погледна назад и видя, че Джими си поръчва трето мартини. Излезе навън и повървя няколко пресечки по студените улици до хотела, качи се с асансьора до стаята си и легна в тъмнината.
Телефонът звъня два пъти, преди да заспи, но той не вдигна слушалката. Едно от нещата, за които съжаляваше тази вечер, беше, че ще трябва да остави Джими да плати за стаята, защото той нямаше достатъчно пари у себе си, за да си я плати сам.
7
Доктор Принз не изглеждаше по-сериозен от обикновено, когато седна на бюрото си след кардиограмата, измерването на кръвното налягане, рентгеновите снимки и стрес теста. Странд прие това за добър признак.
— Е, докторе? — попита той.
— Всичко е много добре — отвърна Принз, — доколкото може да се каже. Кръвното налягане е все още малко високо, ама не е страшно. Но… — Той млъкна.
— Но какво?
— Не ми харесва видът ти. Цветът на лицето ти, нещо в очите ти. Ако не те бях видял, ако бях от онези големи специалисти, които никога не преглеждат пациентите си, а съдят само по рентгеновите снимки и резултатите от изследванията, бих казал, че за човек на твоята възраст, който е прекарал тежък инфаркт, си в удивително добра форма. Но аз не съм голям специалист. Аз съм един жалък, стар лекар по обща медицина, а ти си мой приятел и съм те виждал в по-добри времена.
Странд се засмя.
— И аз съм те виждал в по-добри времена — рече той.
— Не се съмнявам. Само че не ти трябва да се занимаваш с мен, а аз с теб. По изследванията не личи, но ми се струва, че напоследък спиш лошо…
— Правилно ти се струва — отвърна Странд.
— И си под някакво нервно напрежение — Доктор Принз го изгледа проницателно, сякаш да го подтикне към внезапно самопризнание.
— Малко — призна Странд.
— Не искам да приличам на ония шарлатани, които предписват успокоително всеки път, когато някоя светска дама се впрегне, защото не е била поканена на прием — каза Принз, — но мисля, че една слаба доза либриум, два-три пъти дневно може да ти подейства добре. Една година край морето ще ти бъде от още по-голяма полза, но предполагам, че едва ли ще се уреди.
— Да, едва ли — рече сухо Странд.
Принз драсна нещо на един кочан с рецепти и бутна листчето на бюрото пред себе си.
— Изпълни я и виж дали ще ти помогне. Имам чувството, че е преумора. Може да е умствена, а може и да е нещо друго. Следващия път, когато дойдеш, ще вземем да направим изследвания на щитовидната жлеза. Между нея и малкия мозък понякога съществува странен заговор. Е… — въздъхна той — тази събота няма чудеса.
— Още нещо — рече Странд с чувство на неудобство. — А по въпроса за секса?
Принз го изгледа косо и за пръв път зад очилата му проблесна истинско съчувствие, примесено може би с шеговитост.
— Няма предписания — отговори той. — Може да те убие, а може и да те накара да се почувстваш като двайсетгодишен спортист. Предай на Лесли, че ми липсва нейното сутрешно трио.
— Благодаря ти за всичко. — Странд стана, Принз също се изправи и го изпрати до външната врата на приемната си. — Между другото, как е твоят приятел Хейзън?
— Държи се дружелюбно. — Доктор Принз сигурно е бил твърде зает през месеца, за да може да прочете „Ню Йорк Таймс“. — Управлява страната както винаги.
Принз кимна.
— Никак не бих искал да ми бъде редовен пациент. Той е от хората, които, ако им кажеш, че имат някаква болест, следващия път, като ги видиш, ще са изчели всичката литература по въпроса и ще ти изнесат цяла лекция защо страдат от нея, или защо не страдат и защо твоят начин на лечение е остарял с петдесет години. После ще те накарат да извикаш двайсет специалисти от „Джонс Хопкинс“103, Калифорния и Тексас за консултация. Все пак… — засмя се той — богатите живеят по-дълго от нас. Пази си здравето, Алън! — После отвори вратата на Странд. — Бъди умерен във всичко. Това е рецептата на Принз за дълъг и сравнително щастлив живот.
Странд тръгна към центъра по Сентръл Парк Уест, хванал в ръка малката си чанта с багажа, защото бе напуснал хотела. Денят беше мек, дърветата в парка чертаеха дантелени фигурки от сенки по кафявата трева на слабата слънчева светлина. Усети необикновен прилив на свобода. Нямаше никакви задължения, освен да доживее до първия си час в понеделник, и той се разхождаше из своя любим роден град в приятно време, сред деца, освободени от класните стаи, застаряващи колоездачи в ярки дрехи на път за парка и мили двойки с ведри празнични лица, тръгнали на обяд, без да бързат. Получил бе медицинско свидетелство без особености или поне условно такова. Можеше да се нарече игра с равен резултат между него и смъртта. По-късно сигурно щеше да има продължение, но обедният Ню Йорк край големия парк беше твърде приятен в слънчевата светлина, за да мисли за това. Зарадва се и на една група много сериозни деца на коне, заради които трябваше да спре, за да им направи път да пресекат улицата към ездитните алеи от другата страна.