Времето му се надсмиваше. Беше слънчева свежа неделна утрин и малкото момчета, които бяха останали в училището за уикенда, играеха тъч футбол, а виковете им, весели и младежки, достигаха до него през отворения прозорец. На техните години никога не бе имал нито талант, нито време да играе някакви игри и будните гласове го накараха да си помисли с тъга за изгубените красиви дни от младостта му, отминали незабелязани.
Чувстваше се неспокоен и самотен.
През срока, в дните, когато времето беше хубаво, двамата с мис Колинс вървяха заедно до града и пиеха чай в „Червеният покрив“. Доставяше му удоволствие да чува нейния тих, мелодичен глас, да усеща липсата на интерес към клюките в училище и да слуша скромните й обяснения за работата над книгата, която пишеше — за американските романисти през 30-те години. На два пъти тя донесе съчинения на Ромеро в часовете по нейния предмет, които смяташе за особено хубави, и се изчерви, когато Странд я похвали, че е успяла да извлече най-доброто от момчето. Реши да я покани на обяд, но когато позвъни у тях, старата й майка, която живееше с нея, му каза, че е заминала за Ню Йорк през деня. Този уикенд нямам късмет с учителките по английски, помисли си той с насмешка, когато окачи слушалката.
Изпитваше отчаяна потребност да си поговори с Лесли. Но само ще й развали почивката, ако й каже за писмата на Каролайн и за преместването на Джими в Калифорния, както и причините за това преместване. Ако й се обади, знаеше, че тя ще го попита какви са новините около децата и ще трябва да излъже, а Лесли ще познае по гласа му, че лъже, и тогава разговорът без съмнение ще свърши зле. Освен това презокеанските телефонни обаждания са невъзможно скъпи и той беше сигурен, че дори разговорът с Лесли да мине гладко, ще съжалява за хрумването си, когато на края на месеца получи сметката. Рекламите на телефонната компания в списанията винаги показваха разни щастливи родители, които се обаждат някъде далече на щастливите си деца, но не предупреждаваха, че това е опасен навик, който не се препоръчва на учители с мизерни заплати.
Не завиждаше на Хейзън за вилата му край океана, за великолепните картини, за това, че е свободен да пътува, където си поиска и да се храни в най-луксозните ресторанти, но му завиждаше за начина, по който можеше, без да се замисля, да вдигне слушалката и да говори дълго с хора в Калифорния, Англия, Франция, където и с когото пожелае. С известна злоба, породена от самосъжалителното му настроение, си помисли, че въпреки възможностите си да разполага с междуградските и международните телефонни линии, Хейзън не е успял кой знае колко в общуването със собствената си жена и деца.
Спомни си какво му беше казала Елинор за сина на Хейзън — бил починал от наркотици. Не беше я чувал повече от месец и реши, че е време да поговори с нея, за да разбере дали ще може да дойде поне за малко в Хамптънс по Коледа. Тя не говореше дълго по телефона и обаждането до Джорджия можеше да се смята за необходим скромен разход. Потърси телефонния й номер в тефтерчето си. Имаше го на две места — веднъж на Странд и веднъж на Джанели.
Набра номера. Още при първото иззвъняване вдигнаха слушалката, като че ли този, който се обади, бе чакал с нетърпение да му позвънят. В другия край на жицата се чу гласът на Джузепе. Неговото „ало“ прозвуча доста грубо.
— Джузепе, Алън се обажда. Как си?
— О… Алън! — Изглеждаше разочарован. — Добре съм, струва ми се.
— Елинор там ли е?
Отсреща настъпи мълчание и Странд се почуди да не би връзката да е прекъснала.
— Джузепе — каза той, — чуваш ли ме?
— Да — отвърна Джузепе, — но Елинор я няма.
Той се изсмя странно. На Странд му хрумна, че зет му сигурно е пиян. Но изглеждаше малко вероятно да е така в единайсет часа в неделя сутринта.
— Кога очакваш да се върне? Искам да ми се обади.
— Не очаквам да се върне.
— Какво? — извика Странд. — Какво говориш?
— Че не очаквам да се върне и толкоз. — Тонът му бе станал враждебен.
— Какво става там при вас?
— Нищо. Седя в проклетата си къща, в Джорджия вали дъжд и не очаквам жена ми да се върне.
— Какво се е случило, Джузепе? — Странд се опита да говори успокояващо.
— Тя си отиде.
— Къде?
— Не знам. Изчезна. Просто си отиде. По някаква странна случайност последните й думи бяха: „Не ме чакай да се върна.“