— Скарахте ли се?
— Не съвсем. По-скоро имахме разногласия.
— Какво е станало, Джузепе?
— Ще оставя тя да ти каже — отвърна Джузепе с глух и апатичен глас. — Седя тук вече пет дни и нощи, откакто си отиде, и непрекъснато премислям всичко означало, вече ми писна. Рано или късно тя сигурно ще ти се обади.
— Как е тя, добре ли е?
— Когато си тръгна, беше здрава и телом, и духом, ако това те тревожи.
— Сигурно имаш някаква представа… — Странд млъкна.
В другия край на жицата нещо щракна и връзката прекъсна. Джузепе бе затворил. Странд гледаше като ударен слушалката в ръката си.
През прозореца се чу викът на някакво момче, което крещеше разпалено: „Засечи го! Засечи го!“, след това последваха подигравателни възгласи, които означаваха, че момчето, спуснало се да посрещне топката, я бе изтървало.
Елинор беше дошла вкъщи на вечеря, когато Каролайн доведе от парка Хейзън, замаян и окървавен. Тя си тръгна с таксито на Хейзън в края на вечерята, същата вечер, когато на сбогуване Хейзън каза на Странд: „Трябва да ви призная нещо, което може би не бива да казвам — завиждам ви за семейството, сър. Безкрайно.“
Странд се съмняваше, че Хейзън би повторил същото в тази слънчева неделна утрин, когато, ако го попитаха къде са децата му, би могъл да даде адреса само на едно от трите. А ако пък поиска да отиде на гости на най-малката си дъщеря, когато пристигне, първо ще трябва да се увери, че е в собствената си стая, и то сама.
На другия ден, когато се връщаше от последния час, завари едно раздрънкано комби с джорджийски номер, спряло пред „Молсън Резидънс“. Той премигна срещу него, сякаш беше някакъв призрак, после се окопити и влезе бавно и с достойнство в пансиона.
Елинор седеше в общата всекидневна и разговаряше с Ролинс. Тя беше още с палто, а на пода имаше голям куфар. Не го забеляза, защото бе обърната с гръб към вратата. Странд се поколеба за миг и усети как го облива вълна на облекчение, като видя, че Елинор има спокоен и нормален вид, сякаш най-обикновеното нещо на света, бе да пристигне от Джорджия и да навести баща си, без да се обади.
— Елинор — каза тихо той.
Тя се обърна рязко, скочи и те се срещнаха по средата на стаята. Прегръдката бе кратка и тя го целуна леко по бузата.
— Татко — рече Елинор, — толкова се радвам, че те виждам.
— Отдавна ли си тук?
— Само от петнайсетина минути. Мистър Ролинс беше така добър да ми прави компания.
— Дъщеря ви, искам да кажа, мисис Джанели, ми разказваше за мача Джорджия — Алабама тази година — рече Ролинс. — Джорджия се издънила.
Странд кимна. Едва се въздържа да не прегърне дъщеря си и да я притисне към себе си от обич и облекчение. Но в това време по стълбите надолу затрополиха Хиц с още две момчета и ги зяпнаха любопитно.
— Хайде да отиваме вкъщи — рече Странд. — Това ли е багажът ти?
— Да. Надявам се, че няма да имаш нищо против да остана при теб няколко дни — усмихна се тя. Усмивката и, открита и щедра, винаги му действаше много силно, особено като порасна и започна да се стреми да изглежда строга и делова. — Получих писмо от майка и знам, че няма да се върне преди Коледа, затова реших, че може да имаш нужда от компания.
— Разбира се, че имам.
Ролинс взе багажа на Елинор и под погледите на трите момчета, които ги наблюдаваха от подножието на стълбите, те тръгнаха по коридора към жилището им. Ролинс остави багажа във всекидневната и Елинор му благодари.
— Мистър Странд — каза Ролинс, — имам писмо за вас. От Хесус. Ходих си до вкъщи през уикенда и той ме помоли да ви го дам.
— Как е той? — попита Странд и остави писмото на масата. — Добре ли се държи?
— При нашите няма друг начин. Много е добре — отвърна Ролинс. — Станал е новият любимец на семейството. Работи в гаража на брат ми и помпа гуми. Получил е съобщение миналата седмица, че делото е насрочено за седми януари, но това изглежда, не го вълнува много. Мис, тоест мисис Джанели, ако имате нужда от нещо, докато сте тук, не забравяйте, че съм на разположение.
— Няма да забравя. — Елинор беше свалила палтото си и оглеждаше критично стаята. — Не е кой знае какво, а? — забеляза тя, когато Ролинс си отиде.
— Изглежда по-добре, когато майка ти е тук.
Елинор се засмя, приближи се и го прегърна, този път истински.
— Не си се променил, а татко? А сега бих искала чаша хубав, силен чай. Покажи ми кое къде е в кухнята, сядай и за нищо не мисли. Знаеш ли — тонът й стана сериозен — не изглеждаш както трябва. Нали не се преуморяваш?