— Много съм добре — отсече Странд. Заведе я в кухнята и седна, докато тя приготвяше чая. — Струва ми се — рече той, — че сега трябва да ми разкажеш за себе си. Вчера говорих с Джузепе.
Тя въздъхна и се извърна от печката.
— И той какво ти каза?
— Само, че си заминала, и той не знае къде си, и че си му казала да не те чака да се върнеш.
— Само това ли?
— Затвори ми телефона.
— Е — рече Елинор, — поне диша още.
— Какво значи това?
— Значи, че заплашваха живота му. Нашият живот.
— Боже господи! Сериозно ли говориш?
— Те са напълно сериозни. Преди една седмица поставиха бомба на верандата ни и избиха всички предни прозорци заедно с вратата. Но тогава ни нямаше. Казаха, че когато дойдат следващия път, ще гледат да си бъдем вкъщи.
— Кои „те“?
Елинор вдигна рамене.
— Стълбовете на църквата. Кметът, шефът на полицията, зетят на кмета, който ръководи строителната компания, изпълняваща поръчки за града, няколко адвокати, които манипулират съдиите… който и да посочиш, е вътре. Джузепе дойде и за един-два месеца изрови достатъчно за цялата пасмина, за да ги вкара в затвора най-малко за сто години. Хвана го уотъргейтска треска. Говореше така, сякаш неговите, тъй наречени, изобличаващи репортажи спасяват цялата нация от някаква нашественическа армия. А това е нещо обичайно за малките градчета, то съществува още от Гражданската война и хората най-спокойно си живеят с него, те просто се вбесиха от нас, северняците, а отгоре на това и италианци, че дойдохме и взехме да вдигаме шум. Но после той попадна на някои федерални престъпления и тогава започнаха да се обаждат по телефона посред нощ и да ни заплашват. Помъчих се да го накарам да разбере, че заради някаква си глоба на човек, на когото плащат два пъти повече за прокарването на отводнителен канал, не си заслужава да те убият, но той има магарешки инат и сега, след бомбата, също иска да си отмъсти. Купи си ловджийска пушка и седи във всекидневната на тъмно, като я държи в скута си. Най-тъжното в цялата работа е, че не е чак толкова добър журналист и сигурно вестникът би могъл да излиза по-сполучливо от ръцете на някоя група гимназистчета. Що се отнася до мен, онова, което трябваше да върша във вестника, беше унизително, толкова бе незначително. Казах му, че сме сгрешили, и нямам намерение заради това да ставам съучастничка в двойно самоубийство. Дадох му срок един ден да реши след последната заплаха по телефона. Заявих му, че си отивам независимо дали ще дойде с мен, или не. — До този момент тя говореше глухо и безстрастно, но сега лицето й се изкриви и гласът й се задави. — Той ми отвърна, че няма какво да решава. И аз си заминах.
— Ама че отвратителна история — рече Странд. Стана и се доближи до печката, където Елинор сипваше вода от чайника да запари чая, и я прегърна. — Толкова ми е мъчно.
— Всеки ден се разтрогват бракове — отвърна тя — по далеч по-лоши причини. Къде е захарта?
Странд взе захарта и двамата седнаха на кухненската маса с чашите пред себе си.
— Защо не ми каза по-рано? Къде беше през цялото това време? — попита той.
— Исках да се уверя, че вече няма да се върна при него, преди да съобщя на всички веселата новина — отговори Елинор. — А то ми отне известно време. После исках да си намеря квартира и да постъпя на работа, та никой да не се тревожи, че ще бъда в тежест на обществото горе в замръзналия север.
— Намери ли си работа и квартира?
Тя кимна.
— В старата ми фирма. Започвам на втори януари. С по-висока заплата. Името ми ще стои на вратата. Моминското ми име. Елинор Странд, втори вицепрезидент. — Тя се ухили по момчешки. — В моя случай отсъствието ми е накарало колективното сърце да ме заобича повече.
Пиеха чая си в мълчание.
— Мислиш ли, че ако му се обадя и поговоря с него, ще помогна с нещо?
— Може да му се обадиш — отвърна Елинор, — но е безполезно. Той няма да се върне тук, подвил опашка, да признае пред братята си, че се е провалил, че е пропилял парите им, и да седне да ги моли да го вземат обратно в семейния бизнес. По-скоро ще си дойде в ковчег.
— Какво ще правиш тогава с него?
Тя го погледна твърдо.
— Ще се помъча да го забравя. Ако не успея, ще се върна при него, та да ни вдигнат заедно във въздуха — рече тя и се изправи. — Сега бих искала да си почина малко. Коя е моята стая?