— Мисля, че не бива да си тръгвате сам — каза Странд. — Аз ще дойда с вас. Можем да хванем такси на ъгъла.
— О, няма нужда, уверявам ви — запротестира Хейзън.
— Има ли кой да се грижи за вас? — попита Лесли с разтревожен вид. — Ако няма, можете да останете тук. Джими няма да има нищо против да спи на кушетката една нощ.
— Ще се оправя — отвърна Хейзън. Странд забеляза, че той не спомена дали ще има някой у тях. — Доктор Принз ми даде телефона си, ако стане нужда. Но съм сигурен, че няма да ми потрябва.
— Аз ще тръгна с мистър Хейзън — обади се Елинор. — Бездруго имам среща в Ист Сайд.
— Много мило от ваша страна.
— Все пак — рече Странд — ще сляза с вас до долу и ще ви кача за по-сигурно в таксито. Не бих искал още веднъж да ви ударят по главата, докато стигнете до Сентръл Парк Уест.
— Така да бъде — съгласи се Хейзън. — Макар че, често казано, ни най-малко не се чувствам като инвалид. — Когато Елинор отиде да си вземе палтото и чантата, той рече на Каролайн: — Лека нощ, спасителко моя. — Усмихна се, после се поклони леко, като се ръкуваше с Лесли, и добави: — Няма да се опитвам да ви обяснявам колко съм ви благодарен — на всички… Надявам се, че пак ще можем да се видим… при… по-… ъъ нормални обстоятелства. — Потупа чалмата на главата си и печално погледна нарязаната кожа на якето си. — Прислужникът ми ще припадне, като ме види.
Когато излязоха, Странд, Хейзън и Елинор тръгнаха към Сентръл Парк Уест. Странд забеляза, че мъжът го гледа много съсредоточено.
— Струва ми се, мистър Странд, че съм ви виждал някъде преди.
— Не — отвърна Странд, — мисля, че не сме се срещали.
— Не казвам, че сме се срещали — додаде Хейзън с известно раздразнение. — Аз помня хората, с които съм се срещал. Просто лицето ви ми е някак познато.
Странд поклати глава.
— Съжалявам, не мога да ви помогна.
— Не ви упреквам, че не ме познахте — засмя се Хейзън. — И родната ми майка не би ме познала в този вид. Нищо… — той вдигна рамене — сигурно накрая ще се сетя.
Известно време вървяха в мълчание. После Хейзън докосна ръката на Странд и рече съвсем сериозно:
— Трябва да ви призная нещо, което може би не бива да казвам — завиждам ви за семейството, сър. Безкрайно.
Той отдръпна ръката си и те продължиха да вървят мълчешком. После, когато стигнаха до един ъгъл и видяха, че срещу тях идва празно такси, Хейзън си пое дълбоко дъх.
— Каква прекрасна вечер — рече той. — Трябва да ви призная нещо доста странно. Беше ми много приятно — през цялото време.
Странд лежеше на голямото легло в тихата тъмна спалня, а Лесли беше сгушила глава на рамото му и дългата й коса галеше кожата му. Още от първия ден на брака им той не бе престанал нито за миг да изпитва наслада от красивото тяло на жена си и от прелестния начин, по който тя си служеше с него, и докато се любеха тази вечер, Странд й прошепна: „Обожавам те.“ Това, което отначало беше дългоочаквано удоволствие, с течение на годините се превърна в страстна и неудържима потребност. Знаеше, че спокойствието, което го е обзело сега, докато лежи в тишината и слуша лекото й дишане, ще бъде сладостно нарушено още веднъж до сутринта.
Той въздъхна дълбоко.
— Спиш ли? — попита сънено Лесли.
— Почти.
— Какво искахте да кажете с Елинор, когато ти спомена нещо за Гърция?
— А, това ли? — отвърна Странд, като едва си спомни. — Разправи ми, че може да замине на някой гръцки остров през отпуската си. С един младеж.
— Аха, сигурно това е имала предвид, като рече, че са просто приказки.
— Сигурно. — Лесли помълча известно време. После попита:
— Каза ли ти кой ще бъде този младеж?
— Не. Спомена, че е бил преди това на въпросния остров… — Странд се поколеба — с друга.
— Така ли й е казал? — В гласа на Лесли прозвуча недоверие и тя се поотдръпна от него.
— Твърди, че всичко споделял с нея.
Лесли поклати глава върху рамото на Странд.
— Това е лош признак — рече тя. — Особено ако му вярва.
— Аз не бих се тревожил чак толкова.
— Защо не го доведе да го видим? — попита Лесли леко раздразнена.