— Ами въпросът с парите? — попита Странд. — За самолетни билети, за жилище. Разни такива дреболии.
— Може да се оправим — отвърна Лесли. — Аз също ще помагам. Собственикът на галерията обеща да ме финансира, в много малък размер, разбира се, за една година, ако се върна и поработя с художника, който купи картините ми. Като рисувах до него и го слушах, получих съвсем нова представа за това какво може да бъде изкуството. Имам чувството, че най-после съм на път да стана нещо.
— Ти винаги си била нещо, Лесли. — Той беше засегнат и стъписан.
— Знаеш какво имам предвид. Нима искаш да прекараме остатъка от живота си в такова затънтено място като Дънбъри? — Тя каза това тихо, без да набляга на думите, но той усети отчаянието, което се криеше във въпроса й.
— Не съм мислил много за останалата част от живота ни. Досега ми стигаше да живея от седмица за седмица.
— О, мили — възкликна Лесли, — аз те разтревожих. Забрави какво ти казах. Повече нищо няма да споменавам за това. Разправи ми за Елинор. — Тя говореше бързо, като че идеята за Париж беше нещо несериозно и се забравяше лесно. — Къде е Джузепе?
— Ще я оставя тя да ти обясни всичко.
— Има неприятности. — Това не беше въпрос.
Той кимна.
— Лоши ли са?
— Може и да са много лоши. Още не знам. Дръпни я настрана. Тя не иска нито Каролайн, нито Ръсел да разберат. Ето я — рече той, когато фолксвагенът спря до тротоара.
Седна отзад, за да даде възможност на Елинор да поговори с майка си. Елинор приказваше тихо и поради шума от колата той не можеше да чуе думите й. От време на време обаче долавяше името на Джузепе. Макар че Лесли не му поставяше ултиматум, както Елинор на Джузепе, Странд чувстваше, че е изправен пред същия избор като Джузепе — или да замине с жена си, или да остане сам. Никога не се беше месил на децата си в избора им на професия и едва ли можеше да бъде по-малко великодушен към жена си. Него не го заплашваше бомба като Джузепе, но ако погледнеше на нещата с очите на Лесли, можеше да разбере, че Дънбъри не е по-привлекателен за нея, отколкото градчето в Джорджия, от което Елинор бе избягала. Ще види какво може да направи с Париж.
Щом стигна до това решение, идеята да смени Дънбъри с Париж, ако е възможно, го заинтригува. Затвори очи, унасяйки се от движението на колата, и си представи, че седи на масичка на откритата тераса в някое кафене и чете френски вестник на слънце, и се усмихна. В края на краищата петдесет години не са чак толкова много. Генералите, командвали армии на тази възраст, са били считани за млади. Съзнаваше, че това ще бъде едно предизвикателство, но през последните няколко години нямаше достатъчно истински предизвикателства, ако не се смяташе инфарктът му. А от него се измъкна с дълбоко чувство на тържество. Знаеше, че и Елинор, и Каролайн ще одобрят преместването им, дори само затова, че ще имат повод да посетят Франция.
Тихият шепот на Елинор секна. Тогава чу Лесли високо да произнася:
— Постъпила си съвсем правилно. Чудовищно е. Ако го видя, ще му го кажа. Щом е толкова глупав и твърдоглав да иска да рискува живота си, негова си работа. Но да кара и теб да рискуваш, това вече е нечовешко. — Тя се обърна и рече: — Алън, надявам се, че и ти си казал същото на Елинор.
— С възможно най-силните думи — отвърна Странд.
— Опита ли се да говориш с Джузепе?
— Два пъти му се обаждах. Веднага затваряше, щом познаеше гласа ми.
— Каза ли на Ръсел за това?
— Мисля, че е по-добре да си остане в семейството.
— Май че си прав — отвърна Лесли, макар че, изглежда, се колебаеше.
Той се питаше дали в тихия разговор на предната седалка Елинор е казала на майка си това, което сподели с него — че ще се опита да забрави мъжа си, а ако не успее, ще се върне при него. Надяваше се, че Елинор не е отишла толкова далече. Ако го е сторила, тревогата на Лесли за евентуалното връщане на Елинор в Джорджия ще развали цялото й удоволствие, предизвикано от скорошния успех във Франция и от плановете й за бъдещето удоволствие, което ще се увеличи многократно, когато му се удаде възможност да й каже, че ще се опита да стане преподавател в американското училище в Париж.
Беше тъмно, когато стигнаха до къщата край морето. От него се носеше тих равномерен грохот и звездите блещукаха по замръзналия черен кристал на небето. Странд пое дълбоко от студения солен въздух и усети гъдел в гърлото и дробовете си, когато го вдишваше.