— Не, благодаря.
Странд наблюдаваше със свито сърце как силният изправен мъж отиде до барчето и си наля със сигурна ръка още едно уиски. Като напълни чашата си, Хейзън каза:
— Каролайн е станала истинска красавица, нали?
— Мога да ти дам само бащиното си мнение. Да, наистина.
— Постъпването й в онова училище й се е отразило чудесно. — Хейзън се върна и седна в креслото до камината. — Дало й е увереност в себе си. Трябваше да я видиш със собствените си очи как говореше в колата и нямаше да повярваш, че това е същото онова срамежливо момиче, което замина за Аризона. Признавам, че не се колебае да говори това, което мисли. Треньорът й по бягане се държал като надзирател на роби и тя не можела да го понася. — Хейзън се усмихна. — Всички атлети се оплакват от същото. Освен това каза, че мразела да бяга. Знаела, че е полезно за нея, но я отегчавало. Заяви, че тичала по осемдесет километра на седмица без никаква полза. Не обичала да бие другите момичета и да получава специални облаги за това. Мисля, че от нея няма да стане олимпийска шампионка, Алън.
— Толкова по-добре — рече Странд.
— Е, поне получава безплатно образование и е най-популярното момиче в колежа.
— Толкова по-зле.
Хейзън се засмя.
— Както би казала Лесли: „Ти пак взе да ставаш старомоден, мили.“
Странд не се присъедини към смеха му. Ако Хейзън беше прочел писмото от жената на учителя по биология, мислеше си Странд, сега нямаше да поздравява бащата на Каролайн, че всички са започнали да я харесват.
— Е — рече Хейзън, — Лесли поне изглежда в страхотна форма. Би трябвало да кажеш едно голямо „благодаря“ на Линда, че я взе със себе си в Париж.
— Добре се получи — отвърна Странд без ентусиазъм. — Може би дори прекалено добре.
— Как така? — Хейзън се намръщи срещу него.
— Тя иска да се върне.
— И какво лошо има в това?
— Иска да се върне веднага, ако може.
— Аа! — Хейзън се загледа умислено в чашата си.
— Изглежда смята, че човекът, в чието ателие работи, може да й покаже как да стане нещо като гений.
— Така ли ти каза?
— Не с толкова много думи — призна Странд. — Тя иска да се посвети на живописта и мисли, че Париж е мястото, където може да го постигне.
— Какво лошо има в това? Нали не си от онези мъже, които смятат, че жена им трябва да остане завинаги вързана за печката?
— Не, мисля, че не съм.
— Ти знаеш, аз реших, че тя има талант, още първата вечер, когато видях пейзажите й у вас. Може би не особено голям талант, но истински. И ето, Линда каза сега, че в Париж са много развълнувани от работата й и възможностите й. Понякога става така, че съвсем случайно другите забелязват достойнствата на някои неща, които ние гледаме от години.
— Всичко това го знам, Ръсел, но…
— Но какво? Какво пречи?
— Ами това, че тя иска да заминем заедно за Париж…
Хейзън нищо не каза, само леко подсвирна.
— Аз не подсвирнах, когато ми го заяви — рече Странд. — Иска да те попитам дали не познаваш някого, свързан с американското училище в Париж, който може да склони да ме назначат там. Поне за една година! Ще попитам Бабкок дали ще ми даде неплатен отпуск дотогава. Слушай, Ръсел, достатъчно си направил за това семейство. Ако ти представлява дори най-малка трудност, просто ми кажи и тогава с Лесли ще измислим нещо сами.
— Чакай да видя, чакай да видя… — Хейзън облегна глава назад в креслото си и присви очи към тавана. — Той сякаш не беше чул последните думи на Странд. — Чакай да видя кого познавам. Разбира се. Шефът на нашата парижка кантора има две деца, които учат в американското училище, и е член на настоятелството. Утре ще му драсна два реда. Бих му се обадил по телефона, но във Франция също е Коледа и знам, че той си взема десет дни отпуска, за да кара ски някъде. Сигурен съм, че нещо може да се уреди.
— Неприятно ми е, че те използвам като бюро за намиране на работа — рече Странд.
— Много други хора ме използват за далеч по-лоши неща. Не го прави на въпрос.
Влезе мистър Кетли и каза:
— Търсят ви по телефона, сър.
С чашата в ръка Хейзън отиде в библиотеката. Странд забеляза, че той затвори вратата след себе си, така че разговорът му да не се подслушва.