— Ето две писма, които не са унищожени.
Той извади писмото от Ромеро и това от жената на учителя по биология от вътрешния джоб на сакото си, където ги държеше, да не би случайно Лесли да ги открие. Стана и се обърна с гръб към Каролайн. Гледаше навън към океана, докато тя прочете писмата. После чу късане на хартия и видя как тя хвърли парченцата в тихия огън, който пръскаше приятна топлина в малката библиотека.
Каролайн се разплака и обви ръце около Странд, когато той се приближи до нея.
— Ох, татко, татко — нареждаше тя, — какво става с дъщеря ти? Как могат хората да пишат такива ужасни неща за мен?
— Защото си била жестока и си им причинила болка — отвърна Странд, без да я пуска, поразен от безутешния й плач.
— Аз само се забавлявах — ридаеше тя. — Повечето писма, които изпращах на Хесус, преписвах от любовните писма на момичетата в нашето общежитие, който те получаваха от своите приятели, или ги вземах от „Любовникът на лейди Чатърли“ или от Хенри Милър107. Исках да изглеждам обиграна и дръзка, но си мислех, че и той ще се посмее, защото когато ние четяхме тия писма, всички се заливахме от смях. — После, когато ми писа, че ще дойде за Деня на благодарността, аз се изплаших, — той изглеждаше толкова сериозен. А старият доцент Суонсън просто непрекъснато ме преследваше като досадна муха и постоянно ми повтаряше, че с жена си изобщо не се докосвали и че тя и без това го напускала, затова се съжалих над него. Но му казах да прекара празника със семейството си. Трябваше да избягам от него и от Ромеро и да замина за Тусон веднага след Деня на благодарността с един футболист, който ми описа с най-големи подробности всички мачове, играни от него от последната му година в гимназията досега — никога не бях прекарвала по-скучен уикенд. Ето каква свалячка съм.
Тя бе престанала да плаче и изрече „по-скучен“ толкова сърдито и разпалено, сякаш като наблягаше на скуката, която бе изпитала, намаляваше вината си. Странд я пусна и й даде своята носна кърпа, за да избърше сълзите си. Той почувства облекчение, че двете писма най-после са изгорени. Каролайн го погледна боязливо.
— Мислиш, че съм ужасна, нали? И сега ще ме наругаеш.
— Ако знаех, че ще помогне, наистина бих го направил. Не смятам, че си ужасна. Мисля, че си била лекомислена, а понякога това е дори по-лошо от ужасна. Защо, когато говореше с Ромеро и ме видя, затвори телефона?
— Мама знае ли за писмата? — Тя го усукваше, за да печели време, и Странд разбираше това.
— Не. И никога няма да узнае, ако ти не й кажеш. Та защо затвори?
— Извинявах му се, че не съм била там, когато е дошъл в Аризона. И… — Тя вдигна глава и предизвикателно впери поглед в очите му. — Поканих го да дойде.
Странд седна. Боеше се, че разговорът им ще бъде дълъг и болезнен.
— Все пак тази къща не е твоя, Каролайн — рече той, като се опитваше да запази гласа си спокоен.
— Аз не го каня да остане. Казах му, че ще се видим в селото.
— Кога?
— Той ще се обади и ще ми каже.
— Защо искаш да го видиш?
— Защото ме очарова. — Тя произнесе думата така, като че ли нейното звучене й доставяше удоволствие. — Още от самото начало, когато се запознахме на вечерята след онзи фантастичен спринт на мача. Аз го споделих с мама, тя не ти ли каза?
— Може би с по-други думи. Виждала ли си го след онази вечер?
— Не. Само си пишехме. Той е толкова буен и интелигентен…
— Да, наистина. Особено буен — рече сухо Странд. — Ти каза, че те плаши.
— Това е част от привлекателността му. Другите момчета, които познавам… доцент Суонсън — тя сбърчи подигравателно нос, — всички са направени от едно и също недомесено, не довтасало тесто. Ако Хесус иска да ме вижда, аз ще продължавам да се срещам с него.
— Най-вероятно в затвора.
— Щом трябва, значи в затвора. Вече няма да се върна в тоя гаден колеж, където разправят такива противни неща за мен.
— По-късно ще говорим за това — рече Странд. — Колко от това, което разправят, е истина?
— Някои неща. Не много. Ама, татко, момчетата и момичетата не са като едно време, когато вие с мама сте били млади. Ти го знаеш.
— Знам го. И ми е противно.
— Мама също го знае. Тя не живее, вечно забила нос в книгите — подхвърли грубо Каролайн. — Кой, мислиш, ми даде хапчета против забременяване на шестнайсетия ми рожден ден?
— Сигурно ще ми кажеш, че майка ти го е направила — отвърна Странд.