— Шокиран си.
Странд забеляза с болка, че при тези думи по лицето ма дъщеря му се изписа злорадство.
— Не съм шокиран. Майка ти е разумна жена и знае какво прави — отвърна Странд. — Просто съм изненадан, че е пропуснала да ми каже.
— Знаеш ли защо? Защото и тя влиза в конспирацията.
— Каква конспирация? — запита Странд.
— Ние всички те обичаме и искаме да си щастлив. — Гласът й напомняше детски хленч. — Ти имаш съвсем нереална представа за нас, включително и за мама. Само защото сме твои, смяташ, че сме някакви абсолютни ангели. Е, не сме такива, но заради теб всички се преструваме още от малки. Ние сме семейство от актьори — включително и мама, ако искаш да знаеш истината. А публиката се състои само от един човек и това си ти. Колкото до Елинор и Джими — дори няма да споменавам за тях. Според теб никой не можеше да бъде по-добър от нас. Казвала съм на мама, че не бива да играем така, че в края на краищата ще разбереш и тогава ще те заболи още повече. Но нали знаеш мама каква е — от желязо, — щом реши нещо, никой не може да я спре. Е, сега вече ти е ясно. Не казвам, че сме лоши. Ние сме обикновени човешки същества. Като всички в днешно време.
— Има най-различни начини да бъдеш човек — отвърна Странд. — Дори в днешно време. Както и да е, дължа ви извинение, на цялото семейство. Но независимо колко сляп съм бил аз или какви същества сте вие, или как е в днешно време, не мога да приема лекомислената ти игра с живота на хората… с онази нещастна жена в колежа… с Хесус Ромеро…
— Татко, не аз съм променила света — извика Каролайн. — Дойдох в него такъв, какъвто е. Не обвинявай мен за това. — Тя отново се разплака, като бършеше очите си с неговата носна кърпа. — И не аз тръгнах да търся Хесус Ромеро. Ти ни го натресе. Признаваш ли си го?
— Признавам си го — отвърна уморено Странд. — И сбърках. И това признавам. Но не искам ти да увеличаваш грешките ми. Ако го беше видяла така, както го видяхме ние с майка ти да гони онова момче с нож в ръката и с желание за мъст в погледа, щеше да си помислиш дали да се виждаш с него.
— Татко, ако ще ми говориш като някой баща във викториански роман, няма смисъл да стоя тук и да ти казвам каквото и да било.
— Не, наистина няма. — Той стана. — Ще изляза да се поразходя.
— Ето ти кърпата — рече Каролайн. — Няма да плача повече.
Трябваше да се махне от къщата. Не искаше да гледа как дъщеря му с подути очи, свити устни и застинала ярост се е втренчила в сляпата млечна електронна лампа на телевизора. Отблясъците, които огънят хвърляше по играчките на коледната елха, го дразнеха и боровата миризма в топлата стая му беше омръзнала. Метна отгоре палтото си и уви около врата си вехтия стар вълнен шал, който Лесли от години се опитваше да го нагара да изхвърли.
Излезе навън. Вече се бе стъмнило и светлината, която струеше от прозорците, образуваше спирали в мъглата, носеща се на талази откъм океана. Грохотът на вълните се заглушаваше от мъглата и звучеше като погребална песен. Той тръгна в обратна посока на брега, по дългия прав път, ограден от двете страни с кедри, който минаваше през имението на Хейзън и водеше към шосето. Жените бяха отишли да се разхождат по брега и сега той не искаше да ги среща, нито тях, нито когото и да било. Трябваше да зададе някои въпроси и да получи отговори на тях, да се опита да ги подреди ясно и безстрастно в съзнанието си, преди да ги изрече на глас.
Когато извървя към петстотин метра, обърна се и погледна назад. Светлините на къщата бяха изчезнали. Кедрите сякаш въздишаха във влажния вятър, дето постоянно променяше посоката си. Беше сам и се носеше някъде между океана и безлюдната пустош.
9
Часовникът му беше безполезен в тъмното и той нямаше представа колко дълго е вървял, когато реши да се връща обратно. Не стигна до никакви решения, просто знаеше, че иска да избяга от къщата. Сега, когато беше сам в сивия мъглив свят, равномерното движение на крайниците му през меката, всепоглъщаща мъгла го успокои и хипнотизира до състояние, в което освен следващата стъпка, друго нямаше значение, нищо не привличаше вниманието му, само сменящите се призрачни сенки на дърветата, покрай които минаваше. Но когато тръгна да се връща обратно в тъмнината, разбра, че се е загубил. Беше вървял безцелно по разни пътеки и дъгообразни дюни, като ту от едната, ту от другата му страна се изпречваха неясни силуети, за които предполагаше, че са изоставени през зимата къщи. Не чуваше никакви гласове, не видя нито една птица.