Дори на ярка слънчева светлина той нямаше да познае околността. Предишните му разходки бяха все по брега. В градчето бяха ходили само с кола, която някой друг караше и затова не беше изучил географията на района. Той самият не се тревожеше, че се е загубил, но знаеше, че Лесли сигурно се е прибрала вече и се безпокои от отсъствието му. Ускори ход и стигна до задънена улица, където в края на алеята за колите се издигаше къща със спуснати капаци, заобиколена отвсякъде е гора.
Тръгна наслуки, но не можеше да разбере дали се движи на север, на юг, на изток или на запад. Започна да се уморява, лицето му беше мокро от потта и от мъглата. Дръпна шала от врата си и го натъпка в джоба. Никога не се бе чувствал толкова градски човек. Свикнал с логичните, подредени, означени правоъгълници на пътищата в Манхатън, у него се бе атрофирала американската способност за ориентиране в дива местност. Вървеше по песъчливите пътища, пълни с дупки, по асфалт и чакъл. Осъзна, че не е виждал светлинка, откакто е излязъл от къщата на Хейзън. На два пъти покрай него минаха коли, едната се зададе отзад и светлините й бавно се процедиха в мъглата. Последния път светлините изскочиха внезапно иззад един завой право насреща му и той едва успя да се спаси, като се хвърли с главата напред в канавката. Изправи се с мъка, целият разтреперан, след като колата изчезна и червеният отблясък на задните й светлини внезапно угасна, сякаш зад тях се бе спуснала завеса. Беше паднал в една ледена локва и усети, че водата замръзва около коленете и глезените му.
Накрая, убеден, че се движи в кръг, застана на едно място. Известно време не чуваше нищо, освен собственото си тежко дишане. После някъде отдалеч долови тихо бучене. Океанът. Предпазливо, като се движеше бавно и спираше на по няколко крачки, за да се ослуша, той тръгна в посока към ритмичната музика на океана. Постепенно тя се усили. Най-после стигна до брега. Приседна малко да си почине. Никъде не се виждаха светлини и трябваше да гадае дали да тръгне наляво или надясно. Проклинаше, че цял живот му е липсвало чувство за ориентация, стана и пое наляво, като се движеше съвсем близо до водата, насочван от съскането на вълните, които прииждаха и се отдръпваха. Нозете му замръзнаха, докато газеше с мъка мокрия пясък, в който подгизналите му обувки затъваха на всяка стъпка.
Тъкмо се канеше да се обърне и да тръгне в обратна посока, решил да повърви още стотина крачки, преди да се върне, когато забеляза мъждукаща светлина през мъглата някъде високо над него. Знаеше, че до къщата има пътека през дюните от брега, но не можа да я намери. Вече чувстваше, че цялото му тяло е плувнало в пот, а нещо в едното му слепоочие чукаше силно. Покатери се на огромна дюна, като се хващаше за острата трева, за да се изкачи, и лазеше на четири крака през различните препятствия. Но светлината ставаше все по-ярка и по-ярка и танцуваше в носещата се мъгла като от някой кораб, който се поклаща на вълните. Най-после стигна до стълбите на терасата и се изкачи със залитане. През двойните стъклени врати, които се бяха замъглили, видя вътре да се движат неясни сенки. Опита се да отвори едната врата, но тя беше заключена. Заблъска по нея и извика. Гласът му изхриптя пресипнало в гърлото. Сенките зад стъклата се движеха насам-натам, но не се приближиха. Играят си на някаква глупава детска игра с мен, помисли си той като обезумял, и се преструват, че не чуват. Пак извика и от усилието, което положи, му те стори, че в гърлото му се късат кръвоносни съдове и сухожилия.
Вратата рязко се отвори.
Там стоеше Лесли.
— Олеле, боже! — извика тя.
— Толкова ли зле изглеждам? — попита Странд. Помъчи се да се усмихне. После започна да киха. Един, два пъти, три пъти, кихаше и кашляше едновременно, очите му сълзяха, беше се привел надве от раздиращата го кашлица. Лесли го дръпна в стаята и затръшва вратата зад него, Елинор притича и започна да дърпа копчетата на палтото му, за да ги разкопчее.
— Целият си вир-вода — каза тя.
— Аз се… аз… се изгубих — рече Странд, като кихаше и кашляше. — Колко е часът?
— Десет и нещо — отговори Лесли. — Тъкмо се канехме да се обадим в полицията.
— Мисля, че е по-добре да повикаме лекар.
Елинор бе успяла да му свали палтото. Странд видя, че е набито с кал, лед и туфи трева.
— Добр… — Следващото кихане му попречи да довърши изречението. — Само малко се по…
— Дай да го сложим да легне — предложи Лесли.
С помощта на двете жени, които го крепяха за лактите, без нужда, както си мислеше Странд, се качи горе. Елинор взе една голяма топла хавлиена кърпа от банята и Лесли го съблече, цъкайки като обезумяла всеки път, щом той кихнеше. Странд забеляза с интерес, че краката му са мъртвешки бледи и вкочанени, коляното е цепнато и от раната по пищяла му се е проточила засъхнала струйка кръв.