Когато беше гол и Лесли го разтри силно с кърпата, усети, че кръвообращението се нормализира, и почувства смъдене по краката си. Лесли го уви в кърпата и го пъхна под завивките като кученце след баня. Странд започна да трепери и се запита някак равнодушно дали не развива пневмония.
— Съжалявам — каза той на Лесли, която стоеше до леглото и го гледаше угрижено. — Не знаех, че мъглата… — Изведнъж почувства смъртна умора и затвори очи. — Струва ми се, че трябва да поспя малко — измърмори Странд. Отвори очи и се усмихна измъчено на Лесли. — Дано някой ми е купил компас за Коледа — промълви и потъна в дълбок сън.
Спа непробудно през цялата нощ, усещайки смътно само на моменти топлината от тялото на Лесли до себе си. Сънят толкова му се услади, че след като закуси в леглото, спа почти през целия следващ ден и през нощта, доволен да сънува, без да мисли и да говори. Когато се събуди рано на втората сутрин след Коледа, а Лесли дишаше леко, спяща до него, той стана тихо от леглото, бодър, отпочинал и гладен. Облече се набързо, слезе долу и накара мистър и мисис Кетли да му сервират богата закуска, която изяде сам пред прозореца с изглед към океана, проблясващ под зимното слънце с дългите си сини вълни.
Колкото и страшно да беше да броди заблуден в черната мъгла по непознатите пътища и макар че колата, която изскочи иззад завоя право срещу него, можеше да го убие, радваше се, че всичко стана така. То му даде безценна възможност да си отдъхне, като изличи болката от спречкването с Каролайн и облекчи чувството му на срам от измяната. На чистата утринна светлина проблемите изглеждаха по-малки и разрешими. Това, което близките му бяха направили спрямо него, или поне което Каролайн му внуши, че са извършили, той вече приемаше от нейно гледище. Макар, и неправилно, те бяха постъпили така от обич към него и в душата си той им прощаваше. Повече няма да е така, кълнеше се Странд. Сега очите му ще бъдат отворени и на всички ще им стане по-добре.
Когато Каролайн слезе на закуска и го видя, по лицето й се изписа предпазливост. Но той стана, прегърна я и я целуна по челото.
— Ох, татко — измърмори тя на рамото му. — Толкова се радвам, че си добре. Така се изплаших. Аз бях виновна…
— Ти за нищо не си виновна, милата ми — каза той. — А сега седни и закуси с мен.
Странд забеляза с неодобрение, че Каролайн поиска от мистър Кетли само чаша кафе.
— Само това ли закусваш? — попита я Странд.
— Днес не съм гладна — отговори Каролайн. — Татко, тук става нещо странно, не знам какво, но мама не иска да ми каже. Знаеш, ли, че Линда и Елинор си заминаха вчера?
— Не. — Той остави бавно чашата си на масата. — Къде заминаха?
— Линда отиде в Ню Йорк.
— Да, тя спомена нещо такова. Безпокои се за мистър Хейзън. — Странд си пое дълбоко дъх. — Знаеш ли къде замина Елинор?
— Не съм сигурна. С мама дълго спориха и ме накараха да изляза навън. Елинор се качваше в колата с Линда, когато се върнах, мама май бе плакала и я чух да казва на Елинор: „Длъжна си поне да се сбогуваш с баща си“, а Елинор й отвърна: „Всичко премислих, достатъчно спорихме и не искам и той да започне да ме разубеждава. Само му предай, че го обичам и че постъпвам така, както трябва.“ После тръгнаха. Мисля, че се връща в Джорджия. Има ли нещо нередно в това?
Странд въздъхна.
— Да, много — отвърна той.
— Аз не съм дете — рече Каролайн. — Не смяташ ли, че е крайно време да ми кажете какво става с това семейство?
Странд погледна внимателно дъщеря си.
— Права си. Крайно време е да знаеш какво става с това семейство — отвърна той. — Крайно време е всички да знаем. Елинор е напуснала Джорджия, защото някои хора, на които не им е харесало какво пише Джузепе във вестника, са сложили бомба в къщата им и са заплашили, че ще убият Джузепе, а може би и Елинор, ако останат там.
— О, господи Исусе — възкликна Каролайн. Никога не я беше чувал да казва „Исусе“ досега. — А Джузепе не иска да отстъпи, така ли?
— Последното, което Елинор знаеше за него, е, че седи нощем в тъмното с ловджийска пушка на коленете.