— Още не била сигурна какво ще излезе с него.
Лесли отново се умълча, а после рече:
— Мислиш ли, че сега са заедно в леглото — като нас?
— Сигурно не като нас.
— Малко ме плаши. Прекалено самоуверена е.
— Като Моцарт.
— Какво? — Лесли изглеждаше озадачена.
— Мистър Кроуел каза, че това му било лошото на Моцарт, не си ли спомняш?
— И аз добавих, че Моцарт е свършил трагично.
— Елинор винаги е умеела да се грижи за себе си.
— Не съм много сигурна. Досега почти винаги е правила всичко, каквото си науми. Ако изведнъж нещо се обърка — току-виж, се окаже, че не е чак толкова силна, колкото си мисли. И тогава не се знае как ще реагира. Може би трябва да направя някои проучвания за този младеж.
— Не те съветвам.
— Защо?
— Можеш да научиш нещо, което да те разтревожи излишно.
Лесли въздъхна:
— Мисля, че си прав. Не бива да бъдем брони за децата си. От нас се иска само да издържаме войската.
Странд се засмя.
— Говориш, като че ли си се родила в библиотеката ми.
— О, аз правя много работи, за които не ти докладвам — каза безгрижно Лесли. — Спи ли ти се?
— Малко.
— Лека нощ, мили. — Тя се сгуши до него. Но след няколко секунди отново се обади: — Елинор кай не беше във възторг от нашия посетител, а?
— Не особено.
— Нито Джими. Забеляза ли?
— Да.
— Той изглеждаше доста благовъзпитан.
— Може би затова децата се държаха толкова студено — рече Странд. — В днешно време благовъзпитанието е подозрително за децата. Те го отъждествяват с лицемерието. На Хейзън му се струвало, че ме бил виждал преди, така ми каза.
— Спомена ли къде?
— Не можа да се сети.
— А ти?
— Никак — отвърна Странд.
— Знаеш ли какво изтърси за него Джими, когато слязохте за такси?
— Какво?
— Че говорел точно като онези, дето ги пращаха в затвора след Уотъргейт, и че мистър Хейзън имал „шуплест“ речник, каквото и да означава това.
— Напоследък, в повечето случаи, става така, че когато разговарям с Джими, и аз не знам какво иска да каже.
— Той не е лошо момче — рече Лесли в негова защита.
— Не съм казал, че е лош. Просто използва друг речник, различен от моя.
— Не мислиш ли, че и нашите бащи са се чувствали почти по същия начин с нас, когато сме били колкото Джими?
— Разправи ми за поколенията, майко — подразни я Странд, — за това как идват и си отиват.
— Можеш да се шегуваш с мен колкото си искаш. Въпреки това… — Лесли не довърши мисълта си. — Общо взето, струва ми се, вечерта мина интересно.
— Долу Хейзън каза, че му било много приятно през цялото време.
— Горкият човек. — Тя целуна Странд по врата. — А сега нека вече наистина да спим.
3
„Завиждам ви за семейството, сър — му беше казал някога, в миналото един глас. Преди години? Миналата вечер? — Безкрайно“ — Кой го беше казал? На кого? Какво семейство?
Странд четеше в спалнята. Лесли беше много заета в събота сутрин, тъй като всеки половин час от осем до един идваха деца на уроци и Странд се затваряше, за да не чува нескопосното им дрънкане. Той четеше, без да бърза. На масичката до леглото държеше две книги, които обичаше да прелиства през свободното си време: „Покоряването на Мексико“ и „Покоряването на Перу“ от Прескот8. Самият той историк — теоретик, чиито изследователски усилия се свеждаха до редки посещения в обществената библиотека на Четирийсет и втора улица, Странд особено ценеше обширните описания на слепия учен, който, затворен в Кеймбридж, разказваше за отчаяни подвизи, извършени в далечни земи от безстрашни мъже, променили облика на планетата с една шепа саби и нищожно количество коне, без дори да си помислят за присъдата на историята над колониалните завоевания, произнесена векове по-късно от жителите на белязания с тяхната вина континент, който те щяха да оставят зад гърба си.
По други причини той се възхищаваше от произведенията на Самюъл Елиът Морисън9, сражавал се в морски войни, преплавал океанските пътища на Колумб и Магелан и описал първобитни пътешествия и кървави битки в такава ярка и силна проза. Ако беше амбициозен, можеше да се помъчи да бъде като Прескот. Животът на човек като Морисън, признаваше си тъжно той, не би бил по силите му.