— Слушай, Джузепе, тя се върна на старата си служба, трябва да започне на втори януари, издигнали са я, чака я голяма кариера в работа, която й допада, и в град, който обича. Не бива да я оставиш да пожертва всичко това. Джузепе, не мога да ти позволя да убиеш дъщеря ми.
— Аз не гледам на нея по този начин, Алън — отвърна Джузепе. — Аз гледам на нея като на моя жена. Време е и тя да го разбере. А мястото на жената е до мъжа й. Това е стар италиански обичай. Може би си забравил, че съм италианец.
— Като си италианец, не значи, че трябва да станеш мъченик. И за какво? За някакъв си жалък провинциален вестник, за който дори Елинор казва, че няколко гимназистчета биха се оправили по-добре от вас двамата.
— Съжалявам, дето мисли, че сме толкова некадърни — отговори Джузепе. — Но това нищо не променя. Когато се оженихме, не съм й обещавал, че ще спечеля наградата „Пулицър“109 за журналистика. Само й обещах да я обичам и уважавам, и да се откажа от всички други жени, докато смъртта ни раздели. Радвам се да разбера, че тя си спомня, че е подписала същия договор.
— Държиш се като някой маниак.
— Боя се, че сега трябва да затворя, мистър Странд — рече учтиво Джузепе. — Трябва да изчистя къщата, да купя малко цветя, нещо за вечеря и бутилка вино, за да отпразнуваме събирането ни. Благодаря за съобщението, че си идва.
— Джузепе… — каза безпомощно Странд, но Джузепе вече беше затворил.
Лесли още седеше до прозореца и продължаваше да гледа към океана с безизразно лице.
— Ти знаеше ли, че може да се върне? — попита Лесли.
— Да. Тя ми каза, че ще се опита да го забрави. Ако не успее, призна, че ще се върне. Мисля, че не се е опитала достатъчно упорито.
— Секс — рече глухо Лесли. — Предполагам, че тя ще го нарече страст. Любов. Каква вреда могат да причинят тези гръмки думи. Направих всичко, каквото можах, за да я спра. Попитах я как може да замине, като знае, че отсега нататък всеки път, щом телефонът звънне, ще изпадаме в ужас, да не би да се обаждат да ни съобщят, че е мъртва.
— Тя какво ти отговори?
— Че познавала това чувство — изпитвала го от мига, в който напуснала Джорджия. Че ще трябва да се научим да живеем с него. Опитах се да го скрия от Каролайн, но съм сигурна, че се е досетила. Тя какво знае?
— Почти всичко. Почувствах, че трябва да й кажа. И без това до този момент е имало твърде много тайни.
— Естествено е да се опитваш да щадиш младите.
— И старите — добави Странд. — На Коледа, преди да се загубя в мъглата, имах разговор с Каролайн. Тя ми призна, че в семейството имало заговор да щадите и мен, да не споделяте всичко. И ти си била в него според дъщеря ти.
— Така е — отвърна спокойно Лесли.
— Тя ми подхвърли, че сте крили разни неща от мен.
— Какви неща?
— Че си започнала да даваш на Каролайн хапчета против забременяване на шестнайсетия й рожден ден.
Изненадващо за него Лесли се засмя.
— Колко ужасно, в днешно време! — възкликна тя.
— Но ти не си ми казала.
— Предполагам, не съм мислила, че живееш в днешно време — отвърна Лесли. — Много ли искаш да се присъединиш към съвременниците си, мили?
— Да.
— Чакай да видя… — Лесли присви очи, като че търсеше в далечината още разкрития. — Какви други грехове съм извършила, които съм скрила от теб, за да те оставя да си живееш щастливо с илюзиите? А, да. Разбира се. Уредих на Елинор да направи аборт, когато беше на седемнайсет години. Интересуват ли те подробностите?
— Не.
— Мъдрият ми съпруг и баща — рече Лесли. — Освен това знаех, че когато учеше в колежа, тя си имаше любовник два пъти по-стар от нея, женен, с три деца. И не беше работила, за да спести пари за колата, която караше. Той й я беше подарил. Превозът също може да бъде грях, нали? Щом сме започнали, и това ще ти кажа: с нашия скъп Джими се бяхме наговорили да крием от теб, че почти всяка вечер той се опиваше до смърт с марихуана и вместо да го изгоня от къщи веднъж завинаги, аз му позволявах да държи наркотиците си под сутиените ми в моя шкаф. Щеше ли да се чувстваш по-щастлив, ако го бях пуснала да скита из улиците?
— Не, нямаше.
— Още новини от фронта — продължи Лесли. — Ръсел се обади вчера с някои весели факти. Помоли ме да не ти казвам. Но ти и без това сигурно скоро ще научиш и по-добре да ги разбереш от мен, отколкото да ги прочетеш във вестниците. Ако той не успее по някакъв начин да й затвори устата — и то по-скоро, — жена му ще ме назове, наред с доста други дами, като съответница в делото й за развод.
109
Авторитетна награда, учредена от Джоузеф Пулицър, американски собственик на вестник (1847–1911), която се дава годишно за постижения в литературата, музиката и журналистиката. — Б.пр.