— Не съм се тревожил.
— А би трябвало — вметна Ромеро. — Тя искаше да дойде с мен в Уотърбъри. Довечера. Надявам се, че се радвате, задето не се съгласих.
— Много се радвам.
— Не приемам подаяния от хора като вас — продължи Ромеро. — Никакви подаяния. Освен това не се наемам да бъда бик за разплод на богаташки бели момиченца.
Странд се засмя безрадостно.
— Богаташи — повтори той. — Ама че описание на семейство Странд.
— От моето положение — добави Ромеро — това е най-точната дума. Само като хвърлих един поглед на тази къща сутринта, реших, че няма да пипна дори с пръст някоя, която е прекарала и ден от живота си в подобно нещо. Ще си имате доста проблеми с вашето момиченце, но това не е моя работа. Няма да ви безпокоя повече. Ако чуете изобщо някога за мен, то ще е, защото името ми ще го пише във вестниците. — Той се накани да върви.
— Ромеро — обади се Странд, — ти си заблудена душа.
— Такъв съм се родил — отговори Ромеро, като се спря. — Поне не съм го направил нарочно. Ще ви призная истината, мистър Странд — вие ми харесвате. Само че няма повече какво да си кажем, безсмислено е. Нито дума. По-добре се прибирайте вътре. Не бих искал да стоите тук и да се простудите заради мен, професоре.
Той се завъртя и скочи в таксито.
Странд гледа след колата, докато светлините й се изгубиха в снежната вихрушка. После влезе и затвори вратата след себе си, като трепереше леко и се чувстваше благодарен, че в къщата е топло. Помисли си да се качи и да почука на вратата на Каролайн, но се отказа. Беше сигурен, че тази вечер дъщеря му би искала да е сама.
— Ще желаете ли още нещо, мистър Странд? — попита го мистър Кетли.
— Не, благодаря.
Седеше сам във всекидневната. Вечеря рано. Преди това се качи да види как е Лесли. Беше взела някакви лекарства, дремеше и не й се ставаше. Попита го дали Каролайн се е прибрала вече и не му зададе повече въпроси, когато Странд й каза, че Каролайн се е върнала малко след четири часа. Опита се да влезе при нея, но вратата беше заключена. Когато почука, тя извика:
— Моля те, остави ме на мира, татко.
Искаше му се да е някъде другаде. Обзе го чувство на носталгия. Не по Дънбъри, само не по Дънбъри. А по жилището им в Ню Йорк с картините на Лесли, звука от пианото на Лесли, китарата на Джими, ясния глас на Елинор, докато разговаряше с приятелите си по телефона, шепненето на Каролайн, когато се мъчеше да запомни наизуст някакъв цитат от „Зимна приказка“ за часа по литература на другия ден. Липсваха му моментите, когато седеше в кухнята и гледаше как Лесли приготвя яденето, липсваха му спокойните вечери около кухненската маса, когато децата не бяха вкъщи, липсваха му петъчните вечери, когато се събираха всички заедно, липсваше му Алегзандър Къртис в старата си военна куртка, вперил страховит поглед в града от поста си до входната врата на блока, липсваха му разходките до Линкълн Сентър, липсваше му Сентръл Парк. Какви промени само беше донесла една година, дори нямаше и година, какви преобразувания, удари, тъжни разкрития и измени.
Грохотът на океана го потискаше, вълните се блъскаха неумолимо, рушаха брегове, подкопаваха основи, заплашваха и променяха контурите на земята с всеки нов сезон. Стари пристанища се задръстваха с тиня, някога оживени пристанищни градове стояха изоставени, крясъците на чайките над движещите се води бяха жалки, тъжни и се оплакваха от глад, бягство и разрухата на времето.
„Нещастна къща“. Утре ще кажа на Лесли и Каролайн да събират багажа. Празникът, който не беше никакъв празник, свърши, време е да си вървят.
Опита се да чете, но думите му се струваха безсмислени.
Отиде в библиотеката и потърси друга книга, но нито едно от заглавията по рафтовете не му допадна. Седна пред телевизора и го включи. Натискаше наслука копчетата едно след друго. Когато екранът се проясни, той видя образа на Ръсел Хейзън и чу някакъв глас да казва:
— Съжаляваме, че сенаторът Блакстоун, който трябваше да присъства на това обсъждане, не е могъл да напусне Вашингтон. Провървя ни, че успяхме да намерим мистър Ръсел Хейзън, изтъкнатият юрист, известен с познанията си по темата ни тази вечер — международното право, — който бе така любезен да се съгласи да замести сенатора в нашето предаване.
Хейзън, облечен безупречно и внушително сериозен, кимна едва забележимо към камерата. После камерата показа в едър план масата с другите трима позастаряващи участници с учен вид и побелелия водещ, които седяха в кръг.