На младини се бе надявал да стане известен историк, но когато баща му почина през последната му година в колежа, оставайки след себе си една западнала работилничка за поправка на електрически уреди, болнава жена и жалка застраховка, Странд се видя принуден да се откаже от всичките си планове за научна кариера. Той се застави да повярва в още нещо — да си вземе разрешително и да преподава история в гимназията, където поне щеше да работи в област, която обича, и едновременно с това да изхранва и себе си, и майка си. Когато майка му почина, той беше вече женен и Елинор бе родена, затова сега четеше история и я преподаваше, но не пишеше на тази тема. Имаше моменти, в които съжаляваше, но те се редуваха с мигове на задоволство. Препрочитането на любима книга в някоя спокойна съботна сутрин беше един от тези мигове.
Закуси рано с Лесли и Каролайн, като слушаше с половин ухо бърборенето им и преглеждаше „Таймс“, пиейки кафето си. Каролайн съобщи, че е чула Джими да се прибира някъде към три. Вратата му още била затворена и Каролайн предполагаше, че брат й ще се появи около обяд. Не личеше преживяното предишната вечер да й се е отразило. На закуска беше облечена за тенис и отиде да играе с една стара дървена ракета, като обеща да се прибере, преди да се стъмни.
Всяка събота сутрин мисис Къртис идваше да чисти и да отваря на децата, които имаха урок. Понякога Лесли извикваше Странд във всекидневната да чуе някое момченце или момиченце, което изведнъж е просвирило като пианист или пианистка. Но тази сутрин Странд разбра, че няма таланти, които да прослушва, а това означаваше, че до обяд Лесли ще се изнерви.
Четеше за петнайсети път описанието на битката на Кортес по пътя, водещ за град Мексико, когато телефонът иззвъня. Отиде в преддверието и вдигна слушалката. Беше Елинор.
— Как е Каролайн? — попита тя.
— Уж нищо й няма, пък да видим — отвърна Странд.
— Направих едно домашно — рече Елинор. — На тема мистър Ръсел Рен Хейзън. Погледнах в „Кой какъв е“10. Снощи Каролайн е докарала цял кит вкъщи.
— Какъв кит, какво искаш да кажеш?
— Огромен — отговори Елинор. — Той е директор на една от най-големите адвокатски кантори на Уол Стрийт, основана от баща му, вече покойник. Членува в управителните съвети на десетина от най-гигантските корпорации, като започнеш от петрол и свършиш със селско стопанство и химикали, настоятел е на някогашното си училище, притежава една от най-богатите колекции от картини на импресионистичното и модерното изкуство в Америка, създадена от баща му и обогатена от синчето, споменават го за връзките му с музеите и операта, прочут е с филантропичните си интереси. Играл е хокей в отбора на Йейл от не знам си кога, член е на Националния олимпийски комитет и на много клубове, включително на „Ракет“, „Сенчъри“ и „Юниън Клъб“11. Съпругата му е известна личност, моминското й име е Катрин Удбайн. Има три деца, вече големи — две дъщери и един син. Още искаш ли?
— Не, това е достатъчно — отвърна Странд.
— В „Кой какъв е“ не се споменава, че кара колело — добави. Елинор. — Сигурно ще го включат в следващото издание. Снощи си помислих, че не е просто някой от обикновените смахнати, дето спортуват в Сентръл Парк.
— Аз се досетих, че не е случаен човек — каза Странд. Все пак прави му чест, че не го демонстрираше.
— Не е нужно. Познаваш ли някой друг от „Кой какъв е“?
— Не отблизо. Е, има един професор на майка ти от „Джулиардс“ и това е май всичко. Говори ли ти нещо в таксито?
— Искаше да знае защо съм казала, че се трепя като грешен дявол, когато той ни бил класифицирал всички в трета категория.
— И ти какво му отговори?
— Отговорих му, че е в преносен смисъл. Каза, че се надявал по-често да ни вижда. Направи ми впечатление на самотен човек, макар че след онова, което прочетох за него, това ми се струва невъзможно.
— Имах чувството — рече Странд, — че не ти беше особено симпатичен.
— Не е точно това. — Елинор не изглеждаше много сигурна, сякаш още не беше решила какво й е мнението за Хейзън. — Просто усетих, че между него и нас има някаква празнина. Не, не празнина. Пропаст. А ти?
Странд се засмя.
— Не разбирам много от пропасти — отвърна той. — Не. Ще те видим ли в събота и неделя?
Съжалявам, не. Заминавам за Кънетикът, в едно разкошно провинциално кътче. Ще се обадя в понеделник.
11
Най-престижните клубове в Ню Йорк. „Ракет“ е спортен, „Сенчъри“ — за хора с по-специални интереси, „Юниън“ — един от най-старите клубове в САЩ, подчертано аристократичен. — Б.пр.