Прекарах лятото с Лесли във Франция. Една малка част от десетте хиляди долара отиде за самолетни билети. Не изкарахме кой знае колко хубаво. Лесли си е създала доста голям кръг приятели, предимно художници, и с музикалния си слух се е научила много свободно да говори френски, на който се водеха почти всички разговори, обикновено за нейната работа и за работата на другите. Моят ученически френски не ми беше от голяма полза и докато всички, разбира се, най-вече Лесли, се опитваха да ме включват в размяната на мнения, аз не можех да не се чувствам като някой доста недоразвит натрапник.
Макар че след първоначалния си изненадващ успех Лесли не е изложила или продала нито една от картините си, тя посещава три сутрини седмично ателието на художника, при когото се учи. Той е дребничък, пъргав, закръглен, възрастен човечец, който се казва Льоблан и се кълне, че един ден Лесли ще се прочуе. В картините й се прокрадва странна сянка на меланхолия, като че в палитрата й има скрити мазки от здрачно пурпурно, дори в слънчевите й пейзажи.
Тя живее изцяло отдадена на изкуството и когато не е пред статива, неуморно обикаля галериите и музеите. След няколко дни в града аз се почувствах преситен и започнах да прекарвам повечето време в четене, седнал по масите в кафенетата.
Живеехме в доста голо едностайно ателие на левия бряг на Сена, където въздухът беше наситен с миризмата на бои и терпентин, от която Лесли се опиваше, но която накрая предизвика такава алергия у мен, че аз започнах непрекъснато да подсмърчам и да си секна носа. Лесли, която друг път се грижеше и за най-малкото ми неразположение, дори не забеляза, че почти през цялото време очите ми са зачервени и че изхабявам по една кутия хартиени носни кърпички за два дни.
Периодът на покруса явно беше преминал и енергичността и ентусиазмът й като у някоя запалена и жадна за знание ученичка ме караше да се чувствам много по-стар от моите петдесет години.
Хората в американското училище в Париж действително ми предложиха да работя в него, но аз реших, че не искам да живея в град, на чиито обитатели не знам езика и където приятелите на жена ми ще ме смятат за неин досаден придатък. Спомних си думите на един писател в разказ за друг американец в Париж: „Този континент не е за мен.“ Отказах, като се извиних. Директорът на училището едва успя да скрие облекчението си. Можех да разбера защо. Другите преподаватели не се заседяваха дълго на едно място и бяха все между двайсет и две и трийсет години и сигурно моята побеляла коса беше признак на старост и смущаващо постоянство за директор, който самият едва ли бе на повече от трийсет и пет.
Лесли прие решението ми спокойно. Открих, че изкуството води неизбежно до същото само вглъбяване като болестта. Когато човек е болен, той мисли само за болестта си и грижите и стремежите на другите нямат никакво значение.
Прекарахме две седмици с Линда в прекрасната й къща в Мужен. Седях в градината, мъчех се да чета под горещото слънце и биех комарите, както беше предсказал Хейзън. Лесли предложи да продам картината на Реноар и с получената сума да купя малка къщичка до мястото на Линда. „Няма нужда повече да работиш — каза ми тя, — тук е чудесно просто да си седиш и нищо да не правиш“.
Тя беше права, но не исках просто да седя и нищо да не правя. Открих, че бездействието ме отегчава. Аз съм учител. Това определя кой съм. Или съм учител, или нищо. Дори да има само едно будно и любознателно дете в клас от трийсет ученици, което да спори с мен, или да чувствам, че разширявам неговия кръгозор, тогава ще знам, че правя онова, за което съм дошъл на земята. Ромеро, колкото и да ме дразнеше, беше точно такова момче. Когато казах на Лесли за чувството си, че мястото ми е на катедрата пред учениците, тя сподели, че изпитва същото пред бялото платно. Надявам се заради нея, ако не заради себе си, че от своите платна Лесли ще направи нещо по-сполучливо, отколкото направих аз от Ромеро.
С нищо не можах да накарам Каролайн да се върне в Аризона. Вместо това тя се прехвърли в Хънтър Коледж в Ню Йорк с намерението да учи детска психология. Отказа да вземе дори част от парите, получени от продажбата на двата акра земя, които Хейзън й остави в завещанието си, сделка, извършена много успешно от един от съдружниците му. Хвана се временно на работа като сервитьорка, за да се издържа в колежа, и досега, доколкото знам, нито веднъж не е ходила в къщата край морето, която вече е нейна. Вместо това, с помощта на една от учителките си, тя я отвори миналото лято и я превърна в почивен дом за, както ги наричат вестниците, ощетените деца от гетата от всички раси до петнайсетгодишна възраст, заедно с доброволни сътрудници от различните агенции за социални грижи. „Научих нещо от Хесус Ромеро за децата — каза ми тя, когато се опитах да й възразя. — И то е — отиди при тях, преди да са станали ромеровци.“ Дали експериментът ще излезе сполучлив, или не, тепърва ще видим. Ако се беше родила в друго време и беше католичка, мисля, че щеше да стане монахиня. Да се жертваш в името на някой възвишен идеал, може и да е благородно, но един баща трудно би се съгласил, че това не е противоестествено. Разбира се, съседите в Истхамптън започнаха да мърморят и се говори, че са пуснали петиция до градския съвет за осъждане на начинанието в къщата като нарушение на обществения ред.