— Е, добре — рече Хейзън с нормалния си тон, — ще направим малкото, което можем. Ако мислите, че има смисъл, поговорете с момчето. И ми кажете какво смята.
— Ще се опитам.
Сякаш знаейки за какво мисли Странд, докато вървяха един до друг, Хейзън попита:
— Минавало ли ви е някога през ума да се махнете от системата на държавните училища? Сигурно е доста отчайващо — меко казано — година след година все същото. Може би ако преподавате извън града, в някое малко частно училище, където поне в интелектуално отношение ще бъдете възнаграден за усилията, които полагате, ще се чувствате по-добре?
— Жена ми подхваща тази тема от време на време — отвърна Странд. — Минавало ми е през ума, да. Но аз съм роден в Ню Йорк и обичам града. Малко съм стар да прерязвам тепърва корените си.
— Каква научна степен имате?
— Кандидат на науките — отговори Странд. — Защитих вечерно в Нюйоркския университет, докато преподавах през деня.
— Имате ли някакви публикации в тази област?
— Не — отвърна Странд. — Повече чета, отколкото пиша.
— Знаете ли, ако аз бях дипломиран историк, някои от нещата, за които говорихте снощи, особено теорията на случайността, биха ме изкушили да разгледам различни периоди в този аспект. Така би могло да се стигне до някои много забавни предположения за това колко различно биха се развили големите събития при най-малката промяна на участващите в тях елементи.
— Поради липса на гвоздей подковата се изгубила — каза Странд, — поради липса на подкова конят се изгубил, поради липса на кон царството било изгубено. Нещо такова ли?
— Горе-долу. Макар, че може би не чак толкова примитивно.
— Ще го предложа на Ромеро — подхвърли несериозно Странд, — като ви призная заслугата за хрумването.
— Не, говоря сериозно — възрази Хейзън. — Аз смятам, че преразглеждането на американската история, особено в тази насока, ще има голям смисъл. Не съм специалист, разбира се, но ми се струва, че Америка — Съединените щати, случайно са станали велики и в това няма нищо предопределено. Ние направо западаме, като клоним обратно към Европа, към тероризъм, разцепление, цинизъм в обществения и личния живот и аз се надявам, че в това също няма нищо предопределено.
— Вие май сте песимист, мистър Хейзън?
— Може би по-малко, отколкото изглеждам. Имал съм своите разочарования. Някои от надеждите ми бяха разбити. Институциите, за които работех, не оправдаха очакванията ми. Хората, които мислех, че обичам, не излязоха това, за което ги бях взел. Характери биваха осакатени и много кариери, се провалиха. Но не, аз не съм песимист до такава степен, — че да се предам. Аз вярвам в борбата, в интелигентността, в основните нравствени ценности. Вечер като снощната…, когато дъщеря ви мигновено оказа помощ на един непознат, изпаднал в беда и изложи на голяма опасност самата себе си, непоколебимата загриженост на семейството ви, непринудената обич, която се чувстваше между вас на масата, усещането за естествено единство, липсата на всякакви признаци на тази нравствена болест самотата. Не искам да преувеличавам, но в нашия век вечер като снощната е силно лекарство срещу песимизма.
— Боя се, че вие придавате прекалено голямо значение на една обикновена семейна вечеря — каза Странд, чувствайки се неловко от всичките тези похвали. — Ще ме накарате да се притеснявам всеки път, щом си извадя ключа, за да отворя външната врата.
— Прекалено много говоря — рече Хейзън. — Адвокатски порок. Никога не оставай твърде дълго сам. — Той се засмя. — Цветята и ракетите бяха достатъчни. Виждам, че ви притесних. Простете ми. Не съм свикнал със скромни хора. А, това ме подсети нещо. — Той бръкна в един вътрешен джоб на сакото си и извади малък плик. — Имам два билета за Филхармонията тази вечер. Ще свирят концертен вариант на „Проклятието на Фауст“ от Берлиоз. Бихте ли искали да отидете с жена си?
— Няма нужда… — запротестира Странд.
— Аз мога да ходя по улицата в този вид — каза Хейзън, — но представяте ли си каква сензация ще предизвикам във Филхармонията, ако се появя така? Моля ви, вземете ги, ако ще ви свършат работа. — Той подаде плика на Странд. — Иначе ще пропаднат.