Ромеро го погледна и се усмихна, сякаш от това, че беше ядосал учителя си, печелеше точки в някакво тайно съревнование със своите съученици.
— Махай се оттук, махай се веднага! — избухна Странд и после се засрами, че се е развикал.
— Както кажете, професоре — отвърна Ромеро и тръгна към вратата. На прага се спря и се обърна. — Аз мога сам да се грижа за себе си, ясно ли е? — рече грубо той. — Няма нужда никой да страда от безсъние заради Хесус Ромеро.
Странд отиде до вратата и я затръшна. После се върна на бюрото си, седна и стисна глава между дланите си.
Като тичаше надолу по входните стълби на училището, настигна Джудит Куинлан от катедрата по английски. Беше чувал някои от учениците да й викат мис Куинин23, макар че, доколкото знаеше, не пред нея.
— Добър ден, Джудит — поздрави Странд и забави крачка. Тя бе дребничка жена и когато вървяха заедно към автобуса, както често се случваше, за нея беше невъзможно да върви с обичайното му темпо, освен ако не подтичваше. Имаше крехка, но приятно закръглена фигура и тъжно стайно личице, на което не слагаше грим. Любимият й цвят, поне в училище, бе сиво-кафявият. Ползваше се с добро име като учителка, беше му симпатична и от време на време обядваха заедно или изпиваха по едно кафе. Никога не можеше да определи на колко години е — някъде между трийсет и четирийсет, мислеше си той.
— О, Алън — възкликна Джудит, щом стъпиха, на тротоара и тя започна машинално да върви по-бързо, — колко се радвам, че те виждам. — После го погледна изкосо. — Имаш такъв вид, като че днес са те дъвкали и изплюли.
— Не знаех, че ми личи. Беше както обикновено — Странд тръгна още по-бавно, — трийсет камшика.
Тя се засмя. Смехът й беше приятен — тих и непринуден. Не бе красива, но имаше хубави бледосиви очи, които присвиваше леко, сякаш се мъчеше да разбере какво точно й казва:
— Знам какво имаш предвид. Канех се да изпия едно кафе. Искаш ли да дойдеш с мен?
— По-скоро бих изпил бутилка скоч — отговори Странд, — но ще се задоволя с кафе.
Минаха покрай мъжа с бейзболната шапка на ъгъла.
— Чувал съм, че продава на децата хероин — каза Странд.
— Аз пък съм чувала, че им продава лотарийни билети — отвърна Джудит.
— Сигурно и двете. Или може би е просто някой педофил.
Тя отново погледна Странд.
— Изглеждаш така, като че ли се печеш на бавен огън. Минавало ли ти е някога през ума, че не си създаден за учител?
— Ще трябва да помисля за това — отвърна угрижено Странд.
— Не биваше да ти задавам този въпрос.
— Защо? Напоследък и аз си го задавам. — Не уточни откога, но всъщност беше от събота сутринта. — Двоумя се. Ето ти и отговора.
Джудит се засмя.
— Нали нямаше да е зле — рече тя, — ако наистина имахме два мозъка — единият да ходи на работа, а другият да си седи вкъщи и да размишлява.
— Е, има някои неща, които спокойно можем да кажем в полза на нашата професия — подхвърли Странд. — Ниско платена е, трудна, недооценена, опасна от време на време и разполагаме с дълги ваканции. Можем също да стачкуваме като работниците от обществената хигиена.
В кафенето над димящите чаши Джудит каза:
— През целия срок се мъча да реша дали другата година да остана, или не.
— Как така? — Странд сложи захар в чашата си.
— Не те ли е страх от диабет, или че ще напълнееш например? — попита Джудит и поклати глава, когато Странд й предложи захарницата.
— Радвам се на отлично здраве — отвърна Странд. — Това е единственото нещо, в което съм що-годе сигурен. А ти сериозно ли говориш за това, което каза преди малко?
— Да. — Джудит бавно кимна, а хубаво подстриганата й къса черна коса, в която се забелязваха няколко бели кичура, леко се разлюля около лицето й.
— Какво ще правиш, ако не останеш?
Джудит сви рамене и поднесе с две ръце чашата към устата си, при което за миг заприлича на дете.
— Сигурно ще стана ветеринарен лекар. След всичко, което ми е минало през главата, няма да имам никакви проблеми да се занимавам с диви животни. Или ще стана монахиня. Аз съм пропаднала католичка, но заради спокойствието в някой манастир може и да успея да вляза в пътя.
— Мислила ли си някога да се омъжиш?