— Между другото — обади се Конрой — в гаража има едно голямо комби, което можете да използвате, ако искате да се поразходите някъде.
— Аз не мога да карам — отвърна Странд, — жена ми също. Но Елинор има книжка. — През последните две години в колежа тя притежаваше един стар раздрънкан Форд. Той се извърна и рече: — Елинор, чу ли какво каза мистър Конрой? В гаража има едно комби, което може да използвате.
— Това и за мен ли се отнася? — попита Джими.
— Разбира се — отвърна Конрой.
— Не знаех, че имаш книжка, Джими — учуди се Странд.
— Един приятел ми даде колата си няколко следобеда — обясни Джими, — аз побибитках нагоре-надолу с нея и взех изпита.
Странд поклати глава. Ето още едно нещо за неговото семейство, което не му бяха казали.
Конрой попита не искат ли да пуснат радиото и да послушат малко музика, но Лесли отхвърли тази идея.
— Никога не можем да постигнем съгласие какво ни се слуша — обясни тя, — затова няма смисъл да си разваляме пътуването заради Джими, Каролайн и Елинор, нито пък те да развалят своето заради мен.
Пътуването достави удоволствие на Странд. Вечерта беше мека, слънцето още грееше. Конрой шофираше добре и след като излязоха от Куинс32, движението намаля и големият мерцедес плавно гълташе километрите по магистралата покрай редиците от дървета. Странд се радваше донякъде, че Хейзън го бяха задържали в кантората. Ако беше дошъл с тях, той щеше да поддържа постоянно разговора, а Странд предпочиташе да пътува в мълчание. Конрой не говореше и Странд не чувстваше нужда да слуша отпускарското бъбрене зад гърба си. Беше доволен от единодушното им решение, че уикендът ще бъде един малък празник, и с нетърпение очакваше да види къщата на Хейзън.
За всеки човек може да се съди до голяма степен по това как живее. Хейзън беше непозната порода за Странд и любопитството му към адвоката непрекъснато растеше. По природа Странд не обичаше да си съставя прибързано мнение за хората, и все още не беше решил какво точно мисли за Хейзън. Обстоятелствата, при които се запознаха, бяха необикновени, пък и с постоянните си приказки, осъзна Странд, сещайки се, за това, Хейзън бе успял да научи доста неща за тях, без да спомене почти нищо за себе си, освен че семейството му е пристигнало в Ню Йорк през 1706 година, и никога не е било в Охайо. Пълното му мълчание за собствените му най-близки роднини надхвърляше границите на обикновената дискретност и като изключим признанието, че е адвокат и ходи на симфонични концерти, той се бе ограничил почти изцяло само до най-общи разговори. От „Кой какъв е“ Странд знаеше доста за човека общественик, ала неговата личност си оставаше скрита.
Докато чакаха колата да дойде да ги вземе, Елинор подхвърли за Хейзън:
— Този човек иска нещо.
— Защо казваш това? — попита Странд.
— Такъв човек винаги иска нещо — отвърна Елинор и той се подразни от цинизма й. Според морала на Странд човек не можеше да се възползва от гостоприемството на някого, особено когато бе толкова щедро, ако изпитва към него каквито и да било опасения, дори те да са съвсем смътни, както на дъщеря му.
Лесли, проявяваща чисто собственически интерес към човека, чиито рани беше превързала, възхищавайки се на твърдостта, с която понасяше болките, необичайно грубо сряза Елинор:
— Щом смяташ така, защо не отидеш някъде другаде през уикенда?
— Извинявам се — отвърна Елинор. — Мислех, че има някаква свобода на словото.
— Хайде, стига — намеси се Странд. — Днес е празник.
Джими само се захили, доволен, че поне веднъж не той, а Елинор е прицел на упреци. Каролайн не обърна внимание на онова, което ставаше, тя седеше и замечтано си тананикаше нещо, прегърнала ракетата в новата й калъфка.
Загледан в бързо преминаващия пролетен пейзаж навън, Странд си спомни за диалога между жена си и дъщеря си и се запита дали в думите на Елинор има нещо вярно, после реши, че е било просто безсмислена злоба, породена от завистта или неприязънта, изпитвана към някои от шефовете й, под чиито разпореждания се трепеше в службата и които, основателно или не, отъждествяваше с Хейзън. За себе си Странд реши, че ще приеме Хейзън за това, за което се представя. Засега трябваше да признае, че представата му за него е доста неясна, но поне не бе забелязал никакви признаци на злонамереност или корист. Напротив. След като научи за сина му, Странд по-скоро го съжаляваше и му съчувстваше. Ако Хейзън ги използваше, за да разсее самотата си, тогава едва ли би могло да се каже, че злоупотребява с тях. Странд си спомни мимолетното си подозрение за намеренията на Хейзън спрямо Каролайн и се усмихна. Хейзън едва ли щеше да ги кани в къщата си en masse33, ако кроеше някакви планове да задоволи страстта си към седемнайсетгодишната им дъщеря.