Задряма, унесен от плавното движение на големия автомобил, и се събуди едва когато колата намали и отби по един частен път, който водеше през каменна порта между две дълги редици от високи дървета към океана, чийто рев и бой вече се чуваше.
Конрой спря в един за равнен чакълест двор и натисна клаксона.
— Пристигнахме — каза той и те слязоха от колата.
На фона на безоблачното здрачаващо се небе се издигаше огромна къща, облицована с дъски.
— Боже господи — възкликна Джими и подсвирна, — каква грандиозна архитектура!
— Построена е от дядото на мистър Хейзън — обясни Конрой. — Навремето са мислили в големи мащаби.
Старата американска участ — три поколения наред пестене и недоимък, помисли си Странд, явно не се отнасяше за Хейзънови. Дядото можеше да се гордее с внука си.
Конрой отново натисна клаксона и в отговор на сигнала от къщата дотърчаха мъж и жена.
— Мистър и мисис Кетли, които се грижат за къщата — съобщи Конрой. — Те ще качат багажа ви.
Той ги представи на прислужниците. Мъжът носеше черни панталони и колосано бяло памучно сако. Жена му беше облечена с черна униформа и бяла престилка. И двамата бяха на средна възраст, приятни и отрудени на вид.
— А сега ще ви кажа довиждане — добави Конрой. — Трябва да се върна в града, за да взема мистър Хейзън от кантората и да го докарам тук.
— Ще изминете цялото това разстояние още веднъж? — попита Лесли.
— Дребна работа — отвърна Конрой. — До единайсет трябва да пристигнем.
— Ако знаехме, можехме да почакаме мистър Хейзън да се освободи — рече Лесли. — Толкова неприятно се получава.
— Мистър Хейзън нямаше да иска и да чуе за това. Каза да ви предам да се чувствате като у дома си и ако желаете нещо, да се обръщате към семейство Кетли. Поръчана е вечеря за вас.
Той се качи в колата — предан служител, който караше колело, оставаше анонимен, беше вечно на пост, пратеник в неутрална ливрея, човек с безброй дребни полезни способности. Запали двигателя, направи остър завой в двора и задните светлини на мерцедеса изчезнаха надолу по пътя с дървета.
— Оттук, моля — покани ги мистър Кетли и поведе семейството към входната врата, оградена от двете страни с по един огромен фенер, който светна, щом прекрачиха плочите пред нея.
Когато влязоха в парадното преддверие, където до втория етаж се виеше широка стълба с махагонов парапет, мистър Кетли ги попита дали искат първо да им покаже стаите, или предпочитат да пийнат нещо, за да се освежат от пътуването.
Странд пожела да поседи долу, но се отказа да пие, като благодари и влезе във всекидневната, а Кетлови поведоха останалите нагоре. Стаята беше голяма, облицована с тъмна дървена ламперия, на която бяха окачени картини на Писаро34, Вламенк35, Шагал36 и Дюфи37, както и някои абстрактни маслени платна от художници, които Странд не можеше да познае. В един ъгъл — стоеше затворен роял. Навсякъде бяха сложени цветя в големи вази, ниски удобни канапета и кресла в мъчно определим непретенциозен стил, които контрастираха с автентичните на вид ранно американски дървени столове, маси и писалище. Имаше и голяма камина със стъкнат, но незапален огън. Прозорците и вратата в единия край гледаха към океана. Хейзън можеше да се оплаква, че има прекалено много празни стаи, за да се чувства добре психически, но материалните му нужди явно бяха прилично задоволени. Въпреки това в къщата или поне във всекидневната малко неща говореха за самия й собственик. Освен рояла и картините нямаше други признаци за специфичните интереси на нейните обитатели. През една полуоткрехната врата Странд зърна малка библиотека. Ще разгледа книгите някой друг път. Не искаше мистър или мисис Кетли да го хванат, че наднича. Къщата очевидно бе построена в началото на века и всички мебели и други приспособления в нея, изглежда, бяха събирани в зависимост от нуждите на няколко поколения с различни вкусове.
Странд отвори вратата към терасата и стаята се изпълни с рева на океана. Той излезе навън и погледна в здрача към тъмната маса на Атлантика.