Споменът за предишната нощ го накара да се намръщи, докато бъркаше кафето си и гледаше дъжда, който барабанеше по прозореца.
— Изглежда, уикендът не ти се е отразил много добре — обади се Джудит.
Странд докосна лицето си, което беше започнало да се бели.
— Не съм свикнал със слънцето — отвърна той.
— Нямам това предвид. Да не би днес да се е случило нещо лошо в училище?
— Не. Нищо не се е случило. Нито лошо, нито хубаво.
Ромеро се бе дотътрил навъсен в кабинета му с познатата подигравателна усмивка на лицето и му бе казал:
— Посъветвах се със себе си, както ми препоръчахте, и реших, какво толкова ще загубя, по дяволите, само пътните разноски, защо да не се срещна с този човек и да видя какво продава.
— Той нищо не продава. — Странд бе записал служебния адрес на Хейзън на едно листче и го бе подал на Ромеро. — Напиши му писмо и му кажи, че си заинтересуван. Така няма да загубиш дори пари за път.
— Вие няма ли да дойдете с мен? — Ромеро изглеждаше почти уплашен.
— Мисля, че мистър Хейзън ще предпочете да уредите въпроса помежду си.
Ромеро бе погледнал колебливо адреса, после бе мушнал листчето в джоба на джинсите си.
— Да напиша писмо, боже господи — бе възкликнал той с огорчение. — Та аз никога не съм писал писма през живота си.
— Имам едно предложение, Ромеро — бе казал Странд. — Ако ще пишеш писмо, опитай се да бъде като писмените ти работи, които ми даваш, а не така, както говориш.
Ромеро се бе ухилил.
— Нали имам двойна националност. — И бе излязъл от кабинета.
Странд не беше разправял на Джудит за Ромеро и сега в кафенето се изкушаваше да заговори за него, може би да я накара да му помогне да опитомят момчето. Но той знаеше, че Ромеро никога не е стъпвал в часовете й и няма да й направи особено голяма услуга, ако я изложи на неговата подигравателна усмивка и непроницаема наглост.
— Нищо лошо, поне що се отнася до понеделник — рече Странд, — дори равнището беше малко над средното. Но имам известни проблеми.
— Животински, растителни или неорганични?
Странд се засмя.
— И трите. Всъщност уикендът мина доста добре… да, доста добре.
На практика това бе почти истина, ако не се смятаха последните мъчителни часове в неделя през нощта, когато перспективата да работиш цяла седмица хвърляше тъмна сянка в душата ти. Или ако се изключеше пиянската тирада на Хейзън, или спорът в спалнята.
Странд и Лесли рядко спореха. Той винаги й казваше, че тя е спокойна жена, и това беше едно от нещата, които най-много обичаше у нея. Но в държането й нямаше и сянка на спокойствие, когато се прибраха вкъщи и тя седна на края на леглото, и стиснала устни, взе да го пробожда с поглед като с нож, докато той, без да бърза, закачваше сакото си и сваляше вратовръзката.
— Какво има, Алън?
— Как какво има? — отговори той.
— Знаеш какво. Ти криеш нещо от мен. Какво е то?
— Нищо. Уморен съм. — И той се прозина почти убедително. — Имах дълъг разговор с Хейзън за съдбата на Ромеро, онова момче, дето…
— Знам кое — отряза го Лесли. — Знам също, че не това те тревожи.
— Уморен съм — едва произнесе Странд. — Утре ми предстои тежък ден. Защо не го отложим за…
— Няма да позволя да ме държат настрана. Или съм твой другар, или нищо.
— Разбира се, че си мой…
— Това е нещо, свързано със семейството — каза рязко Лесли. — Нещо, което ти знаеш, а аз не. Да не е заради онзи младеж, който дойде да вземе Елинор? Разговаряхте с него. Той ли те тревожи? Видях го от прозореца. На мен ми се стори съвсем приемлив. Не се безпокоиш заради това, че е италианец, нали?
— Мисля, че ме познаваш достатъчно добре. Доколкото видях, момчето е чудесно. А сега, моля те, хайде да спим.
— Да не сте се скарали с Елинор? — упорстваше Лесли. — Пак ли си й отправил някоя от твоите средновековни нападки?
За миг Странд се изкуши да разправи на жена си за какво всъщност си бяха говорили с Елинор. Абсурдната идея, че Каролайн се мисли за грозна. Нелепото обсъждане на нейния нос. И обезпокояващото предложение на Хейзън да изпратят Каролайн в някой отдалечен колеж. Но още не беше готов за това. Чувстваше се изтормозен до смърт и несигурен. Ако разкаже всичко на Лесли, цяла нощ ще трябва да се препира с нея. От начина, по който потреперваха устните й, разбра, че ще се разплаче. Сълзите й винаги го обезоръжаваха.