— Сега вече трябва да спя — рече той.
— Спи — отвърна тя. Стана от леглото и излезе от спалнята. След малко я чу да свири на пианото, разтворила всички врати — и двете неща бяха катастрофални признаци, те показваха, че в този час на нощта се е разразила буря.
Странд въздъхна, облече си пижамата и легна.
Почти веднага заспа и когато се събуди посред нощ, видя, че Лесли също си е легнала, но в другия край на леглото, без да се докосва до него.
На сутринта, когато будилникът го събуди, тя се престори, че спи, и той излезе от къщи, без да се върне да я целуне както друг път. Тя беше спокойна жена с добър характер и не обичаше да се кара, но когато се сърдеше, ядът й не минаваше с дни, ставаше студена, резервирана и непристъпна и го караше да се чувства като изгнаник в собствения си дом.
Странд погледна Джудит Куинлан, която пиеше кафето си, обвила с две ръце чашата със своя трогателен детски маниер, а меките й светли очи изразяваха съчувствие и загриженост. Изведнъж той почувства, че трябва да се довери на тази мила, естествена жена, която беше интелигентна и разбрана и тъй като не беше свързана с проблемите му, можеше да разчита, че няма да се разплаче.
— Случиха се разни неща — каза той. — Семейни работи. — Нищо трагично. Трябваше да се вземат някои решения. След като си отгледал две деца, смяташ, че вече всичко ти е ясно и можеш да се справиш и с третото. Не е вярно. Всяко е различно. Това, което е било важно за едното, не е задължително да важи и за другите. — Може би прекалено много се безпокоя, може би трябва да оставя нещата да следват своята собствена логика… Така, както мен са ме възпитавали. — Той вдигна рамене. Беше едно дете, чувстваше се самотен, баща му бе много по-стар от майка му — болнав, изнемогващ човек, който нямаше време за начетения си син и който, като се прибереше вкъщи от работа, употребяваше малкото останала енергия да се кара с жена си за пари. — В моето семейство — продължи Странд — нямаше любов. — Той се изсмя сухо. — Вероятно по тази причина си създадох сантиментална представа за това какво може да бъде семейството. Все едно, тази представа ме накара да смятам, че когато си имам вече свои деца, аз ще се грижа за тях и ще ги пазя. За щастие, или може би за нещастие, жена ми винаги е била на същото мнение. Ние сме замесени, дори като че ли прекалено егоистично замесени в живота им. Не знам. Както ми каза един човек през уикенда, аз не съм в крак с времето… Трудно е да се променя.
— Загазил ли си нещо? — попита Джудит със сериозен поглед. Той видя как тя прехвърля в ума си всички възможни неприятности, които могат да се случат на младежите в Ню Йорк в днешно време — всички ужаси.
— Нищо страшно — усмихна се Странд. — Дори напротив.
После й разправи за предложението на Хейзън да изпрати Каролайн в колеж и причините за това. Не й спомена за реакцията на Елинор и защо според нея Каролайн трябваше да си остане вкъщи. Щеше да бъде прекалено болезнено… дори докато говореше, той отново почувства същото възмущение от по-голямата си дъщеря, което се бе надигнало в него още когато тя му бе казала онова, и се боеше, че то ще си проличи.
— Спонтанната ми реакция беше да река „не“ — сподели той. — Боя се, че гордостта ми бе засегната. Излиза, че ме изключват, когато вземат решения, че не съм годен да се грижа за собственото си дете. По време на уикенда Хейзън ме накара да се почувствам като човек, който непрекъснато губи.
— Глупости — отсече Джудит. Тя беше седяла спокойно и си бе играла с кафената чаша, докато той говореше, но сега нетърпеливо бутна чашата пред себе си.
Странд я потупа леко по ръката.
— По-докачлив съм, отколкото изглеждам.
— Жена ти какво мисли? — попита Джудит.
— Там е работата, че още не съм й казал.
— Защо? — Джудит изглеждаше изненадана.
Той сви рамене.
— Не знам. Бяхме заобиколени от чужди хора. В чужда къща. Когато се върнахме у дома, тя усети нещо и аз… сам не знаех какво чувствам и си премълчах. Никак не ме бива да се преструвам. Поспорихме. Боя се — добави той, — че спорът ще продължи довечера. Но това е без значение — рече Странд с престорено оживление. — Ще мине. Ти как мислиш?
— Всичко ще се оправи — отговори Джудит. — Не познавам дъщеря ти, но ако беше моя, нямаше да изпусна този шанс. Независимо дали е подаяние, или не. Естествено, аз съм предубедена — от работата ми тук, от училището, в което преподавам, — но да можеш да я измъкнеш от града в днешно време и да я изпратиш в добър колеж, о, това е дар небесен. Образованието в този град, ами че то е просто продължаване на войната, но с други средства.