Йордан Радичков
Хляб
От нашата работа нищо на мегдан не излиза, фурнаджийска работа! Станеш в петляно време, замесиш тестото, после идеш да напалиш фурната и докато се обърнеш, гледаш, тестото вече втасало, набъбва в коритото, като че иска да излезе от него. „Хайде, жена — казвам на жената, — да намесваме тестото, щото фурната ще изстине!“ И вземаме ние да намесваме тестото и да го правим на кръгли хлябове, докато стигнем половината. Тогава аз почвам да мятам с лопатата хлябовете в пещта, а жената донамесва останалото. Отвсякъде иде жежчава, очите парят от пот и от топлина, но работата ни е такава, че преди да туря капака на фурната, не мога крак да подвия. Тестото е жива работа, като жив човек диша около мене, то не търпи помайване.
Чак като туря капака, мога да седна и да изпуша една цигара тютюн, а жената сяда и почва да лепи изрезките от купоните. Времето е купонно, хлябът е кът, всяка сутрин жената требе да тича в комисарството, за да отчита брашното с купоните. Комисарството ти дава толкова и толкова брашно и срещу него иска толкова и толкова купони. Ако не ти е верен отчетът, край на брашното, загасвай фурната и спускай дървените кепенци!
А пък студена фурна е бетер мъртъв човек! Та седя аз и пуша тютюна, гледам как жената лепи купоните и позаслушвам с едно ухо не иде ли вече Милойко. И преди още да допуша тютюна, Милойко се задава с трите катъра. „Добро утро, бай Ангеле.“ — „Добро утро — казвам, — много си подранил сабаале!“ — „Че подранил съм, бай Ангеле, къде е чак горе Балканът, докато ида, докато насека три товара дърва и се върна, то ще се стъмни. Па и лесничейството не дава сега да сечем на старото сечище, ами се катерим като кози по соватите чак под Тодорини кукли и там събираме сухоежбина. То ти не отърва да ходиш догоре с катърите, изпопадаха им подковите, добичетата съвсем обосяха!“
Добичетата стоят пред фурната с три празни самара, гледат към нас през вдигнатите кепенци и поклащат глави. „Ще ми дадеш един хляб, ама да е баят, бай Ангеле, щото баятият хляб е по-спорен.“ — „А торбата ще взимаш ли?“ — питам го и соча торбата под тезгяха. — „Ще я взема, уговорка имам да я кача днес, хора там ще ме чакат!“ — Той се навежда, та взема торбата с брашно. Торбата я имам от един пощенец, държавна работа е, от тия торби, дето турят пощата в тях. Тя и щемпел си има за пощите и телеграфите на царство България, непромокаема работа е, в реката да я натопиш, брашното в нея пак сухо ще си остане. Обяснявам това на Милойко, докато той привързва торбата към самара. Върху торбата хвърля зебло, отчупва парче хляб и дава на добичето. „Хайде, вземи залък хляб — говори Милойко на катъра, — щото имаш товар по нанагорното!“ Другите два катъра извърнаха глави, гледат как натовареният катър дъвче, после се обръщат на другата страна и гледат Милойко. Той улавя юлара на натоварения катър и тръгва по улицата, другите също тръгват, щото са навързани един за друг.
Изчезва Милойко в тъмното, чак сега се осмелявам да въздъхна дълбоко, жената ме поглежда, въздиша и тя, прекръства се и пак почва да лепи купоните. Ни аз казвам нещо, ни тя казва. Винаги когато Милойко мине в петляно време да вземе торбата с брашното, все си мисля какво би направил, ако го срещне полиция, но не съм го попитал никога. И жената не го е попитала, през целия ден мълчи и чак вечер, кога чуе да се задават Милойковите катъри, въздъхне шумно. „Добър ви вечер!“ — казва Милойко и пошляпва с пръчка катърите. Сутрин само на мене вика добро утро, а вечер двама ни поздравява! Добър ви вечер! По гласа си личи, че му е леко… И на нас ни олеква!
Жената лепи купоните, копитата на катърите заглъхват по улицата, тогава аз вдигам капака на пещта и почвам да вадя готовите хлябове. Далеч е още до съмване, но народът в градеца рано почва да щъка по улицата, кой тръгва за дърва към Балкана, кой в кариерите на Беговица, кой към гарата, а циганите на тумби, на тумби, нарамили дълги прътове, отиват да брулят кестени по Балкана. Един по един хората се отбиват във фурната: „Добро утро, бай Ангеле“. — „Добро утро“ — отвръщам, режа купоните с ножицата и продавам хлябовете, а жената се качва горе, в стаята, да замесва ново тесто.
Циганите, кога се отбият, се свиват зиморничаво и всяка втора дума, изречена от тях, е за комисарството. Те, ако не брулят кестени, на тумби клечат пред комисарството, а ако не ги видиш пред комисарството, значи, че са потънали в горите да брулят кестени. На комисарството му е омръзнало от циганите, ама кога изчезнат за по-дълго време, чиновниците се вкисват, щото няма кого да вземат на подбив… Циганите се свиват зиморничаво във фурната, постоплят се малко, вземат да се побутват, за да излизат, задигат един хляб на излизане и всеки вика на другия: „Аде, че глей кое време стана!“ Нарамват дългите прътове за брулене и ги чувам как говорят високо по пътя: „Те това е човек да има фурна като бай Ангел, па да пече хляб и да яде, да пече и да яде, та да му дойде до гуша! Малей, какъв студ! Ако горе, у Балкана, не е паднала слана, на!“