Първата фурна продавам, преди още слънцето да се е показало. И преди още слънцето да се е показало, отбирам сухи буковини, паля втората фурна и се качвам горе, в стаята, да почнем пак с жената да намесваме тестото. Всеки ден вадя по две фурни хляб, в събота три фурни вадя. В неделя не работим.
Тъй върви ден из ден, година из година, тестото ни изпи двамата с жената, нажежената пещ ни изсуши. Децата, дето се пръкнаха, изучиха и се разпиляха, пак останахме сами с жената. Всеки ден по две фурни хляб месим, в събота три фурни. Край няма нашата, народ гладен, пусто да остане това, дето господ е измислил — три пъти на ден човек да яде. Три пъти на ден и всеки път на софрата да има и хляб.
По петляно време започваме работа във фурната и всичко, що изкараме, народецът го изяжда. Като се обърне човек, вижда, че нищо не е оставил зад себе си. Понякога познати се отбият на приказки, шегуват се: „Бре, ти все месиш хляб и все няма хляб!“ — „Ей — казвам им, — ще вземем един ден с жената да омесим хляб, голям като връх Тодорини кукли, па ще го-изпечем, па ще го оставим насред града, та кой както мине да реже и от селата, като идват в пазарен ден, също да режат и да откарват с каруците и пак да няма свършване! Ето такъв хляб един ден ние с жената ще омесим, та като го видите, да ви паднат капите!“
Имаме един каменоделец, Леко Алексов, той не вярва. „Че вие — вика, — ако омесите такъв хляб, аз пък давам тук дума, кога умреш, да ти направя паметник, висок като връх Тодорини кукли! Че ти такъв хляб да опечеш, ще ти требе фурна, голяма колкото една стара къща! Къде ти, колкото една къща, като военния сеновал требе да е голяма!“ — „Те нали сме живи — казвам на Леко Алексов, — ще видите!“
Аз на времето съм учил занаят при един хлебар, македонец. Някога си той държал фурна в Пирот и се хванал на бас, че може да изпече кифла, дълга двайсет и пет метра. Никой не вярвал, щото никой не бил виждал такава кифла. Македонецът се запретнал, усукал тестото тънко като връв, премерили с метър и то излязло даже малко повече от двайсет и пет метра. Тогава той взел и навил тестото на колело, метнал го вътре в пещта да се пече, а кога се опекло и вдигнал капака да го изважда, кифлата се била надула толкова много, че напълнила цялата пещ. Майсторът разправяше, че се наложило да строши устата на пещта, за да може да извади кифлата, щото пещта е голяма, а пък устата й малка. Така моят майстор спечелил баса и си спомняше, че Пирот ял тая кифла цяла седмица.
„Аз съм бил в Пирот — казва Леко Алексов, — ама не съм чувал за тая работа.“ — „То е било отдавна — казвам му, — тя не е скорошна работа.“ Обаче го виждам, че не вярва.
На Леко Алексов очите му са все невярващи, все е малко примижал. Това сигурно е от камъка. По цял ден дяла каменни кръстове и корита за чешми, все го е страх камъкът да не се пукне под длетото му или да отхвръкне камък в очите, затуй и погледът му е такъв — гледа те, ама не ти вярва. На него и характерът му е такъв — и недоверчив, и остър. Ние, хлебарите, сме по-меки хора, с меко тесто работим, сърцата ни са някак по-меки. На младини бях буен човек, ама щом влязох в тестото, друга мая получих, почнах да втасвам заедно с него и постепенно омекнах. И се бунтувах много едно време, и в бой съм влизал, а сега се вра омекнал във фурната, меся хлябовете за народеца — всеки ден по две фурни, в събота три фурни — и гледам, че народецът пак не си е доял.
Като вадя втора фурна и нареждам хлябовете върху тезгяха, един хляб се преобърна по гръб. „Ай да му се не види — викам си, — ръцете ли взеха да ми отслабват, та не мога да измъкна лопатата изпод хляба, без да го преобръщам!…“ И тръгвам да избиколя и да оправя хляба, щото ние хлебарите сме малко суеверни. Па я само ние ли сме суеверни! Народецът и той гледа на хляба като на нещо свято, хляб не се оставя никога на софрата по гръб, високи гости с хляб и сол ще бъдат посрещнати, човек не може да стъпи с крак върху хляба, а по християнските празници се причастяват с хляб и вино.
И избикалям тезгяха, но преди още да съм стигнал до хляба, на вратата се показа Леко Алексов. „Добро утро, опече ли хляба?“ — „Добро утро, опекох го. Какво тъй рано, сън ли те не хваща; гледам, че нещо раншко почна да ставаш?“ Леко Алексов ме гледа недоверчиво и остро, като че някоя люспа може да отхвръкне от мене и да се забие в окото му или пък да не би да взема да се разполовя на две, както понякога камъкът се разполовява под удара на чука. „Години, Ангелеее, години! Едно време като заклан спех, а сега дремна не дремна и ставам, ходя между камъните, яд почва да ме хваща на тях. Ние ще си идем, ще изгнием в тая пуста земя, а камъкът ни гние, ни ръжда хваща. Дай ми е оня хляб, по-изпеченият дето е!“