Подавам му хляба, Леко Алексов отчупи, подъвка, подъвка, поогледа фурната и изведнъж се обърна да си върви. „А, довиждане!“ Аз оправих преобърнатия по гръб хляб и пак почнах с лопатата да изваждам останалите от фурната. Докато извадя цялата фурна, три или четири хляба се преобърнаха. „Остарял съм вече! — мисля си. — Моят майстор, македонецът, кога остаря, неговите хлябове също се преобръщаха, Не ще имам май време с жената един ден да опечем хляб, голям като връх Тодорини кукли, та целия град да нахраним с него, и народецът от селата да нахраним, кога дойде с каруците на пазар.“ Премислям си това, хора идват, режа купони, подавам хляб и с едно ухо чувам как жена ми стърже горе коритото с огрибката, как го помита и чисти.
До разсъмване продавам целия хляб, тезгяхът пред мене лежи гол като дюшеме. През вдигнатите кепенци виждам навън купчина загаснали въглища и два-три кубика буковини. Ученици минават по улицата, повече момчетии, турят си крак един на друг, надхитрят се. „Виж ти — мисля си, — човек от дете се учи да туря крак на другия, да спъне човека, дето върви пред него!“ Жената излиза с купоните, тръгва към комисарството. Аз разпасвам престилката, пускам кепенците и притварям вратата. Ще сляза по тясната улица да погледна тук и там еснафът какво прави.
В една дупка семкаджията продава тиквени семки. С човека се познаваме от дълги години, той носи тавите със семе аз да му ги пека. „Как е, как е?“ — питам го — „Ами нали виждаш, Ангеле, цял живот с една тиквена семка се боря! Може ли да надделееш с тиквена семка!…“ Гледам го, лицето му също заприличало на тиквена семка. По-нататък шивачът си боде очите, тропосва нещо. При него свръщам да поседя, една цигара тютюн изпушвам. Навсякъде конци, изрезки, не може да влезеш и да не излезеш с конец, залепнал я по крачолите, я по ръкавите. „Мияле — викам му, — ще требе да ми ушиеш едни гащи, тия съвсем се дотъркаха.“ — „Дадено, ще ушием, нали за това сме шивачи, да шием, да пооблечем народа с едно друго.“ — „Обличате го — казвам на Миял, — ама гледам, че народът все гол ходи“ — „И аз на това се чудя — клати глава Миял, — уж все ново шия, а народът все по-оголява!“ Истина е, че ние,занаятчиите, се борим колкото можем, ама с две ръце човек може ли да надделее! С две ръце требе да изхраниш градеца с хляб. Шивачът с две ръце, с една игла и с един напръстник требе да го облича. Леко Алексов с чук и длето се мъчи да не останат безкръстни гробове в гробищата. Налбантинът, дето е на нашата улица, го гледам, че от зори започва да подковава добитъка. Народ се трупа на опашка, добитъкът не може да върви бос и да кара кирия. По нас пътища лоши, каменисти, добитъкът си изпосъсипва копитата. Аз не обичам много да ходя при налбантина, не мога да гледам как повалят говедата, за да ги подковават. От нашите занаятчии най-много се отбивам при Флоро.
Флоро прави грънчарски работи, върти една шарена стока, щом тръгне по селата с нея, като топъл хляб я граби народът. „Несправедливо е, Флоре — казвам му, — твоята стока ходи из народа, ни от дъжд се бои, ни от студ или жега. И моята стока минава през пещ, ама е стока ден за ден.“ — „Господ я убил и моята стока — смее се Флоро, ама те, въртя тука колелото, меся глиненото тесто, шарим, та да е по-шарено, белки с тая шарения изхраня къщата си! Нанагорно е, ама да знаеш, че човек лесно се не предава!“
Той не губи кураж, подсвирква си с уста, върти колелото и като гледам под навеса му, доста стока е посъбрал. „Че ти и каручката си издокарал“ — казвам му. — „Ами че понашарих я“ — върти глава Флоро.
Той издокарал чети по нея, байраци и лъвове, турци и башибозук с пембени гащи, пищови, саби и всякакви страхотии. И все си подсвирква, кога с глас, кога без глас, все щъка насам-натам — у него ни ръце, ни крака могат да стоят мирно, тоя му навик е от грънчарското колело. „Знаеш ли, Флоре — оплаквам се на грънчаря, — ръцете ми вече почнаха да треперят, тая заран, като вадех втората фурна, няколко хлябове се преобърнаха по гръб на тезгяха. Скоро ще требе май да й спускам кепенците на моята фурна“. — „Не бой се, Ангеле — разправя ми Флоро — ние с тебе скоро няма да пускаме кепенците. Ще месим тесто и глина, докато някоя заран ни намерят потънали до шиите в тесто и глина.“ — „Ааа-не се съгласявам с него, — няма да бъда аз като моя майстор, македонеца. Една сутрин ние го намерихме паднал на стълбите, както свалял дъската с тестото. Той си останал на стълбите, а тестото кипнало и потекло като пряспа през вратата. Аз, щом видя че крака и ръце не държат повече, ще пускам кепенците. От стари хлебари зная, че щом хлябът ти почне да се преобръща по гръб, то и на тебе ти наближава времето!“ — „Суеверия, Ангеле, суеверия!“ — казва ми Флоро.