Бъбрем с Флоро, пуша някоя и друга цигара, после си продължавам по пътя. При Леко Алексов се не отбивам, много отломки фърчат от неговите камъни — не знаеш дали няма някоя да ти влезе в окото. При него требе да стоиш по-далечко и да викаш, като приказваш. Затуй при него не се отбивам, само през оградата попогледна какво прави.
Така ошетвам уличката, после се връщам назад, гледам — фурната стои със спуснати кепенци, коминът отгоре не дими. Цяла нощ фурната е будувала, нека спи през деня. Ние, хлебарите, винаги си отвземаме през деня. Над фурната имаме малка стаица, там спим с жената. Голямата стая ни е работно помещение, там правим маята, там е брашното, там замесваме хляба в коритото. Хубаво корито имам, седем метра е дълго, дълбоко до пояс, чамово. Полегвам да дремна, мисля си: „Милойко вече е стигнал с катърите. Дано нищо не му се случи по пътя.“ В първите месеци, кога почнах да заделям по малко брашно, много бях неспокоен, но с време посвикнах. През една фурна минава много брашно, не е трудно човек да позадели по нещо. Понякога мине полиция, подпита дали не се навъртат хора пазарен ден да искат да купят брашно на черно, дали нещо подозрително не съм забелязал, дали от тия, дето работят по Балкана, някой не носи повече хляб. „Къде ти! — казвам. — То беднотия! Човек тури един хляб под мишница и докато стигне до кариерите на Беговица, изяде всичко!“ — „Ако забележиш нещо — ми казва полицаят, — ще дойдеш да обадиш веднага!“ — „Ще обадя — казвам, — ама не вярвам да забележа…“
Дремвам малко в стаицата, кога се събуждам, виждам, че вече е мръкнало, жената поправя маята. „Милойко обади ли се?“ — питам я. — „Не се е обаждал“ — казва жената и почва да чисти тестените си ръце.
Станах, пресях брашното, разстлах го по дъното на коритото и слязох долу, пред фурната, да чакам Милойко. Имам дървена пейка долу, седя на нея, пуша в тъмното и гледам как народецът се прибира. Много дървари минаха с катърите, каменарите от кариерите на Беговица и те минаха, изнизаха се и циганите кестенари, като одумваха комисарството, а аз все чакам трите катъра в тъмното и гласа на Милойко:
„Добър ви вечер!“ Жената и тя слезе, загърната в плетен шал, поседя до мене на пейката — седи и мълчи. Ние сме като два хляба един до друг, от едно и също тесто направени, малко говорим помежду си. Градският часовник удари десет пъти — кани ни да се прибираме. Изправяме се двамата с жената от пейката и се качваме горе, в стаицата, без да говорим — че и без да се гледаме в очите. Само веднъж се попогледнахме, но никой не смее да каже нищо.
И в леглото мълчим и се ослушваме няма ли да се зададе Милойко с катърите. Вместо Милойко чуваме само ударите на градския часовник и всеки от нас брои наум. „Дванадесет!“ — казва жена ми. Подир час часовникът пак се обади. „Един!“ — казвам на жена си и чувам, че на вратата се почука три пъти.
Беше Милойко. Шепнешком каза: „Добър ви вечер!“ и въведе непознат човек, човекът имаше стара рана, требеше да се превърже. „Ще преспи, бай Ангеле — казва ми Милойко, — следващата нощ ще го взема и ще го преведа на друго място.“ Превързахме човека, той се опитва да се усмихне, а очите му залепват от умора. Легна, както е с дрехите, само пищова свали от себе си, та го тури под възглавницата. Жената притвори вратата на стаицата. Милойко си отиде тихо и ние се запретнахме да замесваме тестото, защото маята бе шупнала и кипеше.
Аз меся от единия край, жената меси от другия край на коритото и никой никого не поглежда. Като замесихме тестото, слязох долу да напаля фурната.
Кога паля първата фурна, не вдигам кепенците, още е много рано — това правя чак като извадя хляба. Първите дърва изгоряха, турих нови дърва в пещта и като пламнаха хубаво, качих се горе да видя дали тестото вече е втасало.
Тестото набъбнало, изпълнило цялото корито и се повдига още нагоре. „Време е — казвам на жената — да почнем да намесваме хлябовете.“ И хващам да откъсна от тестото за първия хляб, но така си останах замръзнал до коритото, щото в тоя миг долу взеха да тропат силно на кепенците. „Отвори! — викат мъжки гласове. — Полиция!“ Вратата зад мене скръцна, на вратата се показа човекът, доведен ни от Милойко. И следа нямаше от съненост по лицето му, очите гледаха живо. Той държеше пищова със здравата си ръка, прекрачи прага и застана между двама ни с жената. Казвам му, че през прозорците няма как да се скочи, имам железни пармаци на тях, но ще го преведа през задната врата. Докато аз отварям на полицията, той ще драсне през градината.