Така и направихме. „Сега, сега!“ — викам силно на полицията и водя човека, та му показвам вратата. Той открехна леко вратата към градината, а аз тръгнах към другата врата и като хванах дръжката й, чух че зад мене се гръмна. Сащисах се, в първия миг не разбрах какво стана, отворих, ония ме блъснаха, неколцина изтропаха с ботушите си към другата врата, викаха: „Стой! Стой!“ и някой от тях изрева: „Стрезов убиха!“ Някой ме удари изотзаде, та паднах ничком пред пещта, после ме хванаха за косите и ме теглиха по стълбите нагоре, ритаха ме, удряха ме с приклади, питаха ме нещо, но смътно си спомням тия работи, вързаха ми ръцете и краката с върви, свързаха и жената — тя също бе повалена до коритото. „Като хлебарки ще ви опечем, живи, като хлебарки!“ — чувах, че говореха, ама гласовете като че идеха от много далеч.
Помня, че подир това заковаха вратата отвън, някъде задрънчаха тенекии, замириса на газ.
Тогава лека-полека почнах да идвам пак на себе си. Чух, че под мене напалената пещ почна да свисти все по-силно и по-силно, всеки миг можеше да експлодира. Сетих се, че ония са плискали газ в пещта и са подпалили цялата фурна. Чувах как по стените пламъците се катерят и много бързо се качиха горе, на покрива. Огънят се мяташе, като че бе побесняла котка, трошеше керемидите на покрива, свлече се после надолу, хвана се за железните пармаци на прозореца и не се отмести оттам. Някъде през пращенето дочух, че часовникът удари три пъти. Беше време да почнем да намесваме с жената хлябовете и да ги сваляме долу, за да заредя първата фурна. Погледнахме се мълчаливо с жената, после погледнахме тестото в голямото корито. То набъбваше и едрееше пред очите ни, повдигаше се от коритото нагоре, прилично на голяма пряспа. Огънят намери пролуки, плъзна по дюшемето, опипа дрехите ни с жената като разбойник и в първия миг малко ме достраша и усетих болка, но болката стихна, видях, че очите на жената престанаха да сълзят и изсъхнаха. И моите очи спряха да сълзят, станах лек като сажда. Жената и тя олекна като сажда. Пламъците се виеха, свистяха, обгръщаха от всички страни пряспата на тестото, но не можеха да я стопят. От голямата тяга ние с жената се повдигнахме като същински сажди, завъртяхме се около големия хляб. „Виждаш ли — викам на жената — какъв голям хляб ще опечем сега, като Тодорини кукли голям, цялото градче ще нахраним с него и пак ще остане.“ Жената мълчи, защото е мълчалива по природа, само кима с глава. През пламъците навън гледам как се трупа народ, стиска купоните на комисарството и чака хлябът да се опече, за да си вземе и да тръгне — кой по Балкана, кой по кирия, кой пък към кариерите на Беговица.
Пръв, разбира се, е Милойко с трите катъра. „Добро утро, бай Ангеле!“ — ми вика Милойко и си сваля каскета. Друга заран не си сваля каскета, а сега го сваля и стои гологлав пред мене. „Много си подранил сабаале!“ — му викам. — „Ами че подраних, бай Ангеле, лесничейството не дава да сечем дърва в старото сечище, требе да се катерим чак горе, по соватите. И то, докато иде човек и докато се върне, се мръкне.“ По-натам гледам циганите, на тумби, на тумби, подпрели се на дългите прътове, стоят и се топлят на огъня. Шивачът, целият в конци и с един метър, стои, ама няма как да мине през огъня, за да дойде и да ми вземе мярка; бяхме говорили да ми шие нови гащи, щото старите съвсем се дотъркаха. И Леко Алексов виждам, той стои по-назад, примижал и недоверчив, страх го е сигурно да не фръкне някоя искра от огъня и да го ослепи. Огънят догаря, а народ все иде и иде, защото денят на градчето започва през моята хлебарница и всеки човек първо оттук минава, за да отнесе един хляб под мишница. Покривът не издържа, подхлъзна се на една страна и падна с трясък пред фурната. Народът се поотмести, но не се пръсна. Казвам на жената: „Всичко разбирам, само не разбирам кой ни предаде!“ Жената не казва нищо, само повдига рамене.
Като падна покривът, останахме под открито небе, звезди имаше горе, виждаше се дори тъмният масив на Балкана. Вятър ни поде с жената също като сажди, завъртя ни и ние паднахме леко върху пейката пред фурната. Помня, че тогава казах на Милойко: „Кажи, Милойко, на нашите хора в Балкана, че брашно повече не мога да пращам, щото от всичкото брашно омесихме хляб с жената и го опекохме тоя хляб, та ще има целият градец да яде от него и за нашите хора ще има в Балкана, а така също и за народеца от селата, когато идва в пазарен ден с каруците. Всеки хляб е свят, Милойко, ама тоя хляб, дето сега опекохме, е най-свят!“ Милойко стои гологлав и кима с глава, трите катъра — ;и те гологлави — гледат към нас и кимат с глави.