Майсторът сложи на масата чайник, канче с мармалад и един хляб.
— Сипи им чай — рече той на огняря, — Ще дойда след двадесетина минути. Само че не се бавете, яжте по-бързо. Довечера ще ви дадем още хляб, начупете го на парчета да не ви го вземат в лагера.
Майсторът излезе.
— Я го гледай, мръсника — каза огнярят, като въртеше самуна в ръцете си. — Досвидя му да даде от белия, гадината. Ще те науча аз. — Той излезе след майстора, след малко се върна, подмятайки в ръка друг хляб. — Топличък — подхвърли го на луничавия младеж. — От бяло брашно е. Оня искаше да мине с полубял. Я го дай насам — и като взе хляба, оставен ни от майстора, огнярят отвори широко вратата на котела и запокити самуна в бучащия, виещ огън. Щом затвори вратата, се засмя:
— Ха така — каза весело, като се извърна към нас.
— Защо беше нужно — обадих се аз, — по-добре да го бяхме взели с нас.
— Ще ви дадем друг — рече огнярят.
Нито аз, нито луничавият младеж можахме да разчупим хляба.
— Нямаш ли нож? — попитах огняря.
— Нямам. За какво вие?
Той взе самуна с две ръце и с лекота го разчупи. От него заизлиза гореща, ароматна пара. Огнярят заби пръст в средата.
— Добре пече Федка, бива си го — похвали го той.
Ала ние нямахме време да го разпитваме кой е тоя Федка. Започнахме да ядем, като се парехме с хляба и врялата вода, в която слагахме мармалад. По телата ни се лееше гореща пот. Бързахме — майсторът се беше върнал за нас.
Беше донесъл една тарга, придърпа я до купчината натрошени тухли, донесе лопати и я напълни. Хванахме се на работа. И изведнъж стана ясно, че таргата е непосилно тежка за нас, ръцете ни, които внезапно отмаляха, останаха без сили, сякаш щяха да се откъснат. Виеше ни се свят, залитахме. При следващия курс товарех аз и насипах двойно по-малко.
— Стига, стига — рече луничавият момък. Беше още по-блед от мен, а може би изглеждаше така заради луничките.
— Починете си, момчета — весело, без каквато и да било насмешка, рече пекарят, който минаваше наблизо, и ние покорно седнахме да почиваме. Появи се майсторът, ала не рече нищо.
Когато си отдъхнахме, отново се хванахме на работа, но след всеки две тарги пак сядахме — купчината боклук не намаляваше.
— Запалете по цигара — каза същият пекар, когато мина отново.
— Нямаме тютюн.
— Е, ще ви дам по цигарка. Само че ще трябва да излезете. Тук не бива да се пуши.
Поделихме си махорката и всеки запали своята цигара — отдавна забравен разкош. Бавно дръпнах няколко пъти, внимателно угасих огънчето с пръст, увих цигарата в една хартийка и я пъхнах в пазвата си.
— Правилно — рече луничавият момък. — Аз пък не се сетих.
До обедната почивка дотолкова свикнахме с обстановката, че вече надзъртахме и в съседните помещения със също такива пещи. От всички тях със скърцане излизаха железни форми и листове и навсякъде по рафтовете имаше хляб, хляб. От време на време идваха вагонетки на колелца, хората товареха в тях изпечения хляб и го караха някъде, ала не там, където трябваше да се върнем надвечер — този хляб беше бял.
През големия прозорец без решетки се виждаше, че слънцето бе започнало да клони към заник. От вратата започна да полъхва хлад. Дойде майсторът.
— Хайде, привършвайте. Оставете таргите върху боклука. Малко работа сте свършили. Каквито сте работници, дори за седмица няма да можете да прехвърлите купчината.
Дадоха ни по един самун, ние го начупихме на парчета, натъпкахме си джобовете… Но колко можеха да поберат те?
— Пъхай го направо в панталоните — нареди луничавият младеж.
Излязохме на студения вечерен двор — групата вече се строяваше — и ни поведоха обратно. На „портала“ на лагера не ни претърсваха — никой не носеше в ръцете си хляб. Отидох на мястото си в бараката, разделих донесения хляб със съседите си, легнах и заспах веднага, щом мокрите ми, изстинали крака се стоплиха.
Цяла нощ пред очите ми се мяркаха самуни хляб и веселото лице на огняря, който ги хвърляше в огненото гърло на котела.