Без съмнение това доведе дракона при нас. Както знаеш, драконите крадат злато и скъпоценности от хората, от елфите и от джуджетата — от всеки, у когото ги намерят — и пазят плячката си, докато са живи (което означава завинаги, ако някой не ги убие), без да използват дори и един пиринчен пръстен от нея. Впрочем те едва ли могат да отличат красивото от грозното, макар добре да знаят стойността на всяко нещо; пък и толкова са несръчни, че не могат да затегнат сами дори някоя поразхлабена люспа от бронята си. По онова време на Север имаше много дракони и златото там ставаше все по-оскъдно, понеже джуджетата бягаха на юг или пък биваха избивани. Драконите превръщаха всичко в развалини и пепелища и нещата отиваха от зле към по-зле. Всред всички дракони имаше един особено алчен, силен и зъл, наречен Смог. Един ден той полетя на юг. Отначало чухме някакъв силен шум, подобен на ураган, който се носеше от Север, а боровите дървета по планината взеха да се превиват и кършат. Всички, които в това време бяхме навън (и аз бях един от тези щастливци, защото като малък обичах приключенията, все скитах насам-натам и това всъщност ми спаси живота), видяхме отдалече как драконът каца сред огнен стълб на върха на нашата планина. После той слезе по склона и когато достигна горите, те лумнаха в пламъци. Камбаните на град Дейл вече биеха и бойците се вдигаха на оръжие. Джуджетата хукнаха навън през голямата порта, но там ги чакаше драконът. Нито едно от тях не можа да се спаси. Придошлата река се обви в изпарения, над Дейл падна мъгла и в мъглата драконът нападна бойците и погуби почти всички — твърде обичайна за онези дни зла участ. След това той се върна обратно, пропълзя през главната порта и разори всички галерии, ходници, тунели, изби и жилищни помещения. Не остави живо нито едно джудже вътре и заграби всичките ни богатства. Навярно защото такъв е обичаят на драконите — той ги е струпал на огромна камара някъде дълбоко под земята и спи отгоре им като върху постеля. По-късно той взе нощем да изпълзява през голямата врата и да отива в Дейл; отмъкваше оттам хора, главно девойки, и ги изяждаше, докато накрая от града останаха само развалините — една част от жителите му бяха избити, а другата побягна. Какво става там сега, не зная със сигурност, но не допускам да има живот около Планината на по-близко разстояние от Дългото езеро.
Ние малцината, които бедата свари отвън, — седяхме укрити, плачехме и проклинахме Смог. Но ето че съвсем неочаквано при нас дойдоха баща ми и дядо ми — и двамата с опърлени бради. Те изглеждаха много мрачни и почти не говореха. Когато ги попитах как са се измъкнали, рекоха ми да си държа езика зад зъбите и допълниха, че един ден, когато му дойде времето, ще узная. След това се разделихме и всеки се залови да изкарва, както може, прехраната си из околните земи. Понякога изпадахме дотам, че се заемахме с ковашка работа или дори копаехме въглища. Но никога не забравихме откраднатото богатство. Дори и сега, когато имаме вече нещичко спестено и не можем да се оплачем, че сме безимотни тук Торин докосна златната верижка на врата си, — ние все още желаем да си възвърнем златото и да приложим на дело проклятията, отправени към Смог — ако можем, разбира се.
Често съм се чудил как баща ми и дядо ми бяха успели да избягат. Сега разбирам, че са имали свой таен изход, за който единствено те са знаели. Очевидно е, тази карта е тяхна и искам да разбера как се е добрал Гандалф до нея и защо тя не е попаднала у мен законния наследник.
— Аз не съм се «добрал» до нея, тя ми беше поверена — отговори вълшебникът. — Ако си спомняш, твоят дядо Трор бе погубен в мините на Мория от гоблина Азог.
— Проклето да е името му! — рече Торин.
— А баща ти Траин тръгна нанякъде на 21 април — миналия четвъртък станаха точно сто години — и оттогава ти не си го видял.
— Вярно е, вярно е — потвърди Торин.
— Именно баща ти ми даде картата, за да ти я предам. И едва ли имаш право да ме укоряваш, че чак сега — и тъкмо по този начин — ти я предавам, защото ми беше извънредно трудно да те открия. Когато ми връчи картата, баща ти не помнеше дори собственото си име, камо ли да ми каже твоето. Затова смятам, че вместо упреци заслужавам похвали и благодарности! Ето вземи — допълни той, подавайки картата на Торин.