— Тук всичко все още така мирише на дракон — измърмори Билбо на себе си, — че просто ми се повдига. А този крам направо ми засяда в гърлото.
16
Крадец в нощта
Дните течаха бавно и мъчително. Повечето от джуджетата прекарваха времето в разпределяне и подреждане на съкровището. Торин им бе наредил да издирват най-грижливо във всяко ъгълче елмаза Аркен.
— Защото елмазът на моя баща — обясни той — струва повече от цяла река злато, а за мен пък въобще няма цена. От всичкото богатство искам за себе си само този камък и жестоко ще отмъстя на онзи, който го намери и не ми го предаде.
Билбо чу тези думи и го обзе страх — какво ли щеше да стане, ако камъкът бъдеше намерен в старата изпокъсана бохча, напълнена с разни вехтории, която използваше вместо възглавница? Той обаче не се издаде, защото — докато дните се нижеха мъчително бавно — в главата му бе започнал да зрее един план.
Нещата продължаваха все така, докато един ден гарваните не донесоха вестта, че Даин с повече от петстотин джуджета е потеглил от Железните планини и се намира на два дни път от Дейл.
— Но те не могат да стигнат до Планината незабелязано — рече Роак — и аз се страхувам, че в долината ще се разрази битка. А от това добро няма да произлезе. Колкото и да са смели и добре въоръжени, родствениците ви не могат да надвият многобройната армия, която ви е обсадила; а дори и да я надвият, какво ще спечелите? Зимата и снегът с бързи крачки настъпват насам. Как ще се изхраните сред тези опустели земи? Макар и дракона да го няма вече, съкровището само ще ви погуби!
Торин обаче не се уплаши.
— Зимата и снегът ще нападнат също и хората, и елфите — рече той — пък да видим тогава как ще им устоят в открития си лагер. Като се намерят притиснати между нашите приятели, от една страна, и зимата, от друга страна, тогава може би ще започнат да преговарят по-смирено.
Тази нощ Билбо реши да приведе плана си в действие. Небето беше почти черно, тъй като нямаше луна. Щом се стъмни напълно, хобитът отиде до своето ъгълче в малката стаичка край самата порта и измъкна от бохчата едно въже и елмаза Аркен, увит в стар парцал. После се покатери на върха на стената. Там стоеше само Бомбур, тъй като беше дошъл негов ред да пази; джуджетата не поставяха повече от един страж.
— Ама че студено! — рече Бомбур. — Жалко, че не можем и ние да си запалим огън, както ония долу в лагера!
— Вътре е топло — забеляза Билбо.
— Сигурно, но аз трябва да стоя тук до полунощ — измърмори недоволно дебелото джудже. — Общо взето, лоша работа. Не че си позволявам да упреквам Торин — нека брадата му расте все по-дълга и по-дълга, — но той винаги си е бил твърдоглав.
— Да, да, а на мен пък краката ми се вдървиха — рече Билбо. — Изморих се от стълби и проходи. Иска ми се да усетя вече тревица между пръстите си.
— Аз пък съм готов всичко да дам за глътка силно питие и за едно меко легло след хубава вечеря!
— Не мога да ти доставя тези неща, докато обсадата продължава. Отдавна обаче не съм стоял на пост и бих могъл да те отменя, ако искаш. Не ми се спи тази вечер.
— Добър приятел си ти, Билбо, и аз с удоволствие ще приема предложението ти. Ако се случи нещо важно, не забравяй първо да ме събудиш! Аз ще полегна наблизо, в стаичката отляво.
— Върви, върви! — подкани го Билбо. — Ще те събудя точно в полунощ, за да можеш ти пък да събудиш следващия, комуто е ред да застане на пост.
Щом Бомбур си отиде, Билбо надяна пръстена, завърза въжето, спусна се надолу по стената и тръгна. Имаше пет часа на разположение. През това време Бомбур щеше да спи (след случката в гората той гледаше да дремне при всеки удобен случай, тъй като се опитваше да възстанови приятните сънища, които бе сънувал тогава); всички останали щяха да се навъртат около Торин. Едва ли някой — дори Фили или Кили — би отишъл на стената, преди да е дошъл неговият ред.
Тъмнината беше непрогледна. Билбо вървя известно време по новата пътека, а после се заспуска към по-ниското корито на реката и пътят му стана непознат. Най-после се добра до завоя, където трябваше да прекоси реката, ако искаше да отиде към лагера. Тук речното корито беше плитко, но вече доста широко и за малкия хобит не беше лесно да го прегази в тъмнината. Почти бе стигнал отвъд, когато кракът му се подхлъзна на един заоблен камък и той цопна в студената вода. Едва успя да се изправи и да се покатери на насрещния бряг, целият мокър и разтреперан, когато от мрака изскочиха елфите със своите ярки фенери, за да разберат откъде идва шумът.