— А и вие също, ако имате път към мен — рече Билбо, — влизайте, без да чукате! Чаят е в четири часа, но всеки от вас ще бъде добре дошъл по всяко време!
После той се обърна и си тръгна.
Армията на Горския крал също се завръщаше към своята гора; редиците и бяха значително оредели, но оцелелите воини бяха колкото тъжни, толкова и весели, защото дълги години занапред Северът щеше да живее в мир и радост. Драконът беше мъртъв, гоблините — победени и веселият народ очакваше с копнеж да посрещне засмяната пролет.
Гандалф и Билбо яздеха след Горския крал, а до тях крачеше Беорн, възвърнал си отново човешкия образ; той през целия път се смееше и пееше на висок глас. Така стигнаха неусетно до покрайнините на Мраколес, на север от мястото, откъдето извира Горската река, и там се спряха, защото вълшебникът и Билбо не желаеха да навлизат в гората, макар че Горския крал ги канеше да му гостуват в двореца. Те възнамеряваха да заобиколят гората откъм северната й част и да прекосят пустите земи, които я деляха от Сивите планини. Пътят им оттам щеше да бъде дълъг и скучен, но затова пък по-безопасен от тъмните горски пътеки, след като гоблините бяха разгромени. При това и Беорн щеше да мине оттам.
— Прощавай, Кралю на елфите! — рече Гандалф. — Нека цари веселие в разлистената гора, докато светът е още млад. И нека бъдат вечно весели поданиците ти!
— Прощавай, Гандалф! — отвърна Горския крал. — Нека винаги се появяваш там, където си най-необходим и най-малко очакван! Винаги с радост ще те посрещам в моя дворец.
— А аз те моля да приемеш този подарък! — смутено рече Билбо, като застана на един крак и извади от дрехата си една огърлица от сребро и бисери, която Даин му бе подарил на раздяла.
— С какво съм заслужил такъв подарък, хобите? — попита кралят.
— Хм… ъ-ъ… — взе да заеква още по-смутено Билбо. — Смятам, че… хм… по някакъв начин трябва да се отплатя за… хм… гостоприемството ти, тоест искам да кажа… хм… че и разбойниците имат достойнство. Аз съм изпил доста от виното ти и съм изял доста от хляба ти.
— С радост ще приема подаръка ти, о, Билбо Славни! — отвърна кралят тържествено. — И те обявявам за приятел на елфите. Бъди честит и нека сянката ти никога не се смалява (иначе краденето ще бъде твърде лесно)! Прощавай!
И тогава елфите се обърнаха и тръгнаха към гората, а Билбо пое дългия си път към дома.
Обратното пътуване бе съпроводено с немалко изпитания и трудности. Пустинните земи си оставаха пустинни земи в онези дни, макар по тях да нямаше вече гоблини. Но сега Билбо имаше добри водачи и сигурни пазачи — вълшебникът и Беорн, — така че никаква сериозна опасност не го застраши.
И тъй, към средата на зимата Гандалф и Билбо бяха вече преполовили пътя си и стигнаха до портите на Беорновата къща, където останаха да погостуват. Там Коледата беше мека и топла и се прекарваше весело; голямо множество от близо и далеч се събра за празненството, което Беорн устрои. Гоблините от Мъгливите планини бяха останали съвсем малко и бяха тъй наплашени, че се криеха в най-дълбоките дупки, които намираха. Вълците изчезнаха безследно от горите, тъй че дърварите излизаха вече без страх. Беорн впоследствие си спечели голямо уважение из този край и стана господар на обширните земи между планините и гората. Говори се, че неговите потомци много поколения наред притежавали способността да се превръщат в мечки; някои от тях били мрачни и навъсени, но повечето по душа приличали на Беорн, макар да не му били равни по ръст и по сила. По тяхно време и последните гоблини били прогонени от Мъгливите планини, така че из покрайнините на Пущинака напълно се въдворили мирът и спокойствието.
Беше красива, мека и слънчева пролет, когато най-после Билбо и Гандалф се простиха с Беорн. Макар и да копнееше за собствения си дом, Билбо със съжаление напусна Беорновата къща, тъй като цветята в градината му и през пролетта бяха също толкова красиви, колкото и посред лято.
Най-сетне двамата с вълшебника изкачиха дългия и стръмен път и стигнаха до същия онзи проход, където гоблините ги бяха пленили. Беше ранно слънчево утро и когато се обърнаха да погледнат назад от високото, видяха, че яркото слънце вече огрява ширналите се равни земи. Зад тях лежеше Мраколес, синкав в далечния си край и тъмнозелен в близкия, дори и през пролетта. Там докъдето достигаше погледът, се извисяваше Самотната планина. Най-високият й връх бе покрит със сняг, който блестеше на слънцето.
— Ето че сняг замени огъня, тъй като дори и драконите не са вечни — каза си Билбо и обърна гръб на местата, в които бе преживял голямото си приключение. Туковската жилка в характера му бе взела вече много да се уморява, а Бегинсовата с всеки изминал ден все повече засилваше влиянието си.