— Хайде стига! — изрекоха в хор Том и Бърт. — Нощта преваля и скоро ще настъпи утрото. Да се залавяме за работа!
— Утрото да ви свари и да ви вкамени! — каза един глас, който приличаше на Уилямовия, но не беше неговият.
И точно в този момент небето над хълма просветля, а откъм короните на дърветата долетя звучно чуруликане. Уилям така и не проговори, защото се вкамени, както беше наведен, а Бърт и Том се превърнаха в скали тъкмо когато се обръщаха към него. Там си стоят самотни и до днес и само птиците кацат по тях. Защото троловете, както може би знаете, трябва да се скриват под земята, преди да е настъпило утрото, иначе се превръщат в скалата, от която са направени, и никога вече не помръдват.
— Отлично! — възкликна Гандалф, като пристъпи иззад едно дърво и помогна на Билбо да слезе от трънливия храст.
Едва сега Билбо проумя всичко. Гласът на вълшебника бе карал троловете да се препират и да се разправят, докато настъпи утрото и ги погуби.
Оставаше само да развържат торбите и да освободят джуджетата. Те бяха полузадушени и в твърде лошо настроение — защото, съгласете се, че не е приятно да лежиш завързан и да слушаш как троловете се двоумят дали да те изпекат, дали да те смачкат на пихтия, или да те накълцат на ситно. Успокоиха се донякъде едва след като Билбо на два пъти им разказа какво е станало с него.
— Не си избрал подходящо време да се упражняваш в пребъркване на джобове — рече с укор Бомбур, — след като на нас ни бяха необходими само огън и храна.
— А точно това не може да се вземе от тези тролове без борба — забеляза Гандалф. — Но било, каквото било, сега не губете повече време. Някъде наблизо трябва да е пещерата, в която троловете се крият от слънцето. Добре ще е да погледнем какво има в нея!
Всички се втурнаха да търсят пещерата и скоро откриха между дърветата отпечатъци от каменните ботуши на троловете. Тръгнаха по следите нагоре и те ги отведоха до грамадна, полускрита в шубраците каменна врата, която очевидно водеше към някаква пещера. Но вратата не можеше да се отвори. Тя не помръдна дори и когато всички с общи усилия започнаха да я бутат, а Гандалф опитваше различни заклинания.
— Дали това няма да свърши работа? — попита Билбо, когато всички вече бяха много уморени и отчаяни. — Намерих го на земята, когато троловете се биеха.
И той подаде един възголям ключ, който на Уилям сигурно се е виждал съвсем мъничък, едва ли не незабележим. Навярно бе паднал от джоба му — за щастие, реди да се вкамени.
— Защо не спомена за него по-рано? — викнаха ядосани джуджетата.
Гандалф грабна ключа и го пъхна в ключалката. После с един силен тласък открехнаха каменната врата и влязоха вътре. По пода се валяха оглозгани кости, въздухът бе напоен с противна миризма, но в замяна на това пък имаше изобилие от храна, нахвърляна в безпорядък по рафтовете и по земята сред камари от най-разнообразна плячка — като се започне от пиринчени копчета и се стигне до гърнета, натъпкани с жълтици. По стените имаше окачени и много дрехи — не по ръста на троловете, очевидно останали от жертвите им, — а сред тях висяха и няколко меча с различна направа, форма и големина. Два от тях привличаха вниманието с красивите си ножници и скъпоценните камъни по дръжките.
Гандалф взе единия, а Торин — другия. Билбо си избра един нож с кожен калъф. Това, което на троловете бе служило за джобно ножче, на хобита щеше да върши работа като меч.
— Остриетата им изглеждат добри — забеляза Гандалф, като ги измъкна наполовина и огледа стоманата с любопитство. — Те не са изработени нито от тролове, нито от местни ковачи, нито по наше време. Едва когато разчетем руническите букви върху тях, ще узнаем историята им.
— Да се махаме час по-скоро от тази противна миризма! — не се сдържа Фили.
Бързо изнесоха гърнетата с жълтиците и онази част от храната, която изглеждаше недокосвана и годна за ядене. Изнесоха също и едно буре с бира, пълно догоре. По това време вече ги мъчеше такъв глад, че никой и не помисли да придиря на храната, намерена в убежището на троловете. Техните собствени провизии бяха вече на свършване, а сега разполагаха с изобилие от хляб и сирене, с едно буре бира и със сланина, която изпекоха на догарящата жар.
След това си легнаха да спят, защото се чувстваха много изтощени от нощните преживелици, и спаха чак до следобеда. После доведоха понитата си, натовариха на тях гърнетата с жълтици и ги пренесоха и закопаха на скришно място, недалеч от пътеката край реката, като изрекоха немалко заклинания над тях, за да не ги открие и вземе някой, докато те (ако им се отдадеше възможност) се върнат обратно и си ги приберат. Като свършиха тази работа, отново възседнаха понитата и бавно потеглиха по пътя към Изток.