— Къде беше отишъл, ако смея да попитам? — рече Торин на Гандалф, докато яздеха редом.
— Да погледна какво става напред — отговори вълшебникът.
— А какво те доведе обратно тъкмо навреме?
— Това, че погледнах назад.
— Добре, но не можеш ли да ми обясниш малко по-подробно? — продължи Торин.
— Тръгнах да проуча тайно пътя, по който ще вървим. Скоро той ще стане опасен и труден. Освен това исках и да попълня малкия ни запас от провизии. Не бях стигнал много далеч, когато срещнах двама мои приятели от потайната долина Ломидол.
— Ломидол ли? — запита Билбо. — Къде е това?
— Не ме прекъсвай! — сопна му се Гандалф. — След няколко дни ще стигнеш там, ако имаш късмет, и ще узнаеш всичко. Та, както казах, срещнах двама от хората на Елронд. Те бягаха да се спасят от троловете. Тъкмо от тях узнах, че трима тролове слезли от планините и се настанили в гората, недалеч от пътя. Всичко живо от околността се изплашило и избягало, затова те ловели от засада случайните пътници. Веднага разбрах, че ще имате нужда от мен. Като погледнах назад, в далечината видях сияние от огън и в същия миг тръгнах обратно. Сега вече знаеш всичко. Но, моля те, следващия път бъди по-предпазлив, иначе доникъде няма да стигнеш!
— Благодаря ти! — отвърна Торин.
3
Кратък отдих
Макар че времето се подобри, този ден те нито пяха, нито си разказваха приказки. Така минаха и следващият, и по-следващият ден. Пътниците добре разбираха, че опасността все повече се приближава към тях от всички страни. Нощуваха под звездите, а понитата им бяха по-сити от тях, защото трева имаше в изобилие, но торбите им с провизии се бяха поизпразнили, въпреки че ги бяха напълнили от запасите на троловете. Една сутрин прегазиха брода на някаква река, която течеше, шумна и пенлива, по камънаците. Отвъдният бряг беше стръмен и хлъзгав. Когато го изкачиха, водейки понитата си за юздите, видяха, че големите планини съвсем са се приближили до тях. Сякаш вече им оставаше само един ден път до подножието на най-близкото възвишение. То се издигаше мрачно и страховито, макар че кафявите му склонове бяха тук-там обагрени от слънчева светлина, а по-назад искряха заснежени върхове.
— Това ли е Планината?! — попита благоговейно Билбо, отворил широко очи. През живота си не бе виждал толкова голямо нещо.
— Разбира се, че не! — отговори Балин. — Това е само началото на Мъгливите планини и ние първо ще трябва някак си да минем през тях, над тях или под тях, за да стигнем на отвъдната им страна в Пущинака. Дори и оттам до Самотната планина на Изток, където Смог лежи върху нашите съкровища и ги пази, остава още много, много път.
— О! — рече Билбо и изведнъж се почувства по-уморен от всякога. Отново си спомни — и не за последен път — за удобното си кресло пред огнището в своята любима дневна стая в хобитовата си дупка и за пеещия чайник.
Сега вече Гандалф тръгна начело.
— Ако объркаме пътя, с нас е свършено — предупреди той. — Преди всичко се нуждаем от храна и от сравнително безопасно място за почивка. Много важно е също да се навлезе в Мъгливите планини по верния път, иначе ще се изгубите в тях, ще трябва да се върнете обратно и да тръгнете отново (ако изобщо успеете да се върнете).
Джуджетата го попитаха накъде се е отправил и той отговори:
— Сега се намираме точно на границата на Пущинака, както някои от вас може би знаят. Някъде пред нас се спотайва красивата долина Ломидол, където живее Елронд в Последния удобен дом. Аз му пратих вест по моите приятели и сега ни очаква.
Съобщението на Гандалф ги успокои и обнадежди, но не беше така лесно, както изглеждаше, да се стигне до Ломидол и да се открие Последният удобен дом на запад от планините. Пред тях се стелеше пуста земя — нито дървета, нито долчинки, нито баирчинки се срещаха по нея. Само един огромен склон, целият кафеникавожълт, тук-там с по някое тревистозелено или мъховозелено петно, което сочеше, че на това място навярно има вода. Склонът бавно-бавно се издигаше нагоре, за да достигне подножието на най-близкото възвишение.
Утринта измина, настъпи следобедът, но в цялата смълчана пустош не се виждаше никаква следа от жилище. Пътниците започнаха да се тревожат, защото разбраха, че къщата може да е скрита навсякъде — чак до планините. Пред краката им изведнъж зейваха тесни клисури със стръмни стени и те с изненада съзираха в тях дървета или някоя течаща на дъното река. На пътя им се изпречваха и дерета с пенливи водопади, които можеха да се преминат с един дълъг скок, макар че бяха много дълбоки. Срещаха се и тъмни проломи, които нито можеш да прескочиш, нито да преминеш с катерене. Имаше и блата — зелени, страшно красиви наглед, изпъстрени с ярки, високи цветя — но попаднеше ли в тях някое конче с товара на гърба си, едва ли щеше вече да се измъкне оттам.