Выбрать главу

Разстоянието от речния бряг до планините беше в действителност много по-голямо, отколкото можеше да се предположи. Това изненада Билбо. Единствената пътека беше отбелязана с бели камъчета — някои толкова мънички, че едва се виждаха, други пък — полускрити от мъх и пирей.

Бавно се напредваше по тази пътека, макар да ги водеше Гандалф, който явно добре я познаваше. Главата му и дългата му брада се въртяха ту насам, ту натам, докато той се взираше за камъчетата, а останалите го следваха. Денят взе да преваля, но ни най-малко не бяха се приближили до целта си. Времето за чай отдавна бе минало, а като че ли и времето за вечеря скоро щеше да направи същото. Нощни пеперуди запърхаха наоколо, светлината избледня, а луната още не беше изгряла. Понито на Билбо взе да се спъва в камъни и коренища. И толкова неочаквано излязоха на ръба на един стръмен склон, че конят на Гандалф едва не се претърколи.

— Ето я най-после! — извика Гандалф и всички се струпаха около него. Долу, в низината, се виждаше една долина. Шум от бързотечаща вода в каменисто корито долиташе откъм дъното. Във въздуха се долавяше мирис на дървета, а отвъд реката мъждукаше светлина.

Билбо до края на живота си не забрави как се плъзгаха и хлъзгаха в мрака по лъкатушещата пътека надолу към Ломидол. Колкото по-ниско слизаха, ставаше все по-топло, а от боровия аромат на Билбо му се доспа и той от време на време така клюмаше, че едва не падаше от кончето си и забиваше нос в шията му.

Настроението на всички се повиши. Боровете се смениха с букове и дъбове, а мракът вече не ги плашеше. Зеленият цвят на тревата бе съвсем избледнял, когато най-сетне излязоха на една открита горска поляна, недалеч от брега на реката.

«Хм! Мирише ми на елфи!» — помисли си Билбо и погледна нагоре към блещукащите със синкава светлина звезди. И тъкмо в този миг от дърветата бликна песен, придружена със звънлив смях:

О, с копитцата подбити накъде ли се стремите? Накъде така вървите на реката през водите? О, тра-лалалали, все насам през долините!
О, къде така вървите, що ли дирите в горите? От комина дим излита и в пещта пече се пита! О, тралали-ла-лас, весело е тук при нас,                 ха-ха!
О, към що ли се стремите и развявате брадите? Всеки пита, всеки пита що ли води Билбо Бегинс, и Балин, и Дуалин все насам през долините в юнски ден чудесен                 ха-ха!
О, дали ще постоите, или пак ще си вървите? Понитата ви залитат! Мрак се спуска над земите! Да вървите ще е трудно, ако спрете, ще е чудно, ще се лее до зори сред смълчаните гори бодрата ни песен                 ха-ха!

Така пееха те със смях сред дърветата. «Весели безсмислици» — ще си кажете вие, но те и да го узнаят, няма да се ядосат, а само още по-силно ще се разсмеят. Защото това наистина бяха елфи.

Скоро Билбо ги зърна в сгъстяващия се мрак. Той обичаше елфите, макар да ги бе срещал рядко, но и малко се плашеше от тях. А джуджетата не се погаждат много с тези същества. Дори такива добри и благородни джуджета, като Торин и неговите приятели, ги смятат за глупави (което е глупаво да се помисли) и се дразнят от тях, защото някои елфи им се присмиват и подиграват, и то най-вече на дългите бради.

— Хе, хе! — обади се един глас. — Погледнете само! Хобитът Билбо на пони! Ама че забавно!

— Да, удивително и забележително!

После те запяха друга песен — също тъй весела, като тази, която ви предадох. Когато я свършиха, един висок млад елф дойде откъм дърветата и се поклони на Гандалф и Торин.

— Добре дошли в долината! — рече той.

— Благодаря — отвърна малко грубичко Торин, Гандалф обаче вече бе слязъл от коня си и разговаряше весело с елфите.

— Малко сте се отклонили от пътеката, която води през реката към къщата отвъд — рече елфът. — Ние ще ви упътим, но по-добре да слезете от понитата докато минете моста. Ще останете ли за малко да попеете с нас, или тръгвате веднага? Там вече приготвят вечерята — додаде той. — Подушвам миризмата на дима от огъня.