Кучка! Вече нямаше да е хубавото момиченце, когато Алисън я намушка. Не, не и Лара Айвъри, олицетворението на всичките хубави момиченца, които Алисън бе принудена да гледа година след година. Актрисите от киното. Надменните супермодели, които се движеха по подиумите и показваха кльощави тела и фалшиви цици, усмихваха се срещу камерата, сякаш бяха единствените красавици на света. Мразеше ги всичките!
Лара щеше да бъде наказана заради всички тях. Заради спокойната красота на Мишел Пфайфър; заради Наоми Кембъл и великолепната й усмивка; заради Синди Кроуфорд с прекрасния й малък белег; заради печелившия чар на Уинона Райдър.
Да, Лара Айвъри щеше да плати. Щеше да плати заради всички тях.
— О, по дяволите! — възкликна Джой, когато стигна до мястото на катастрофата и разпозна останките от колата на Каси. Рязко спря мерцедеса на банкета и изскочи от него.
Боже Господин. Ами ако Лара беше ранена? Ако беше мъртва? Не можеше да понесе тази мисъл.
Затича към спасителите, които упорито изправяха огънатия метал.
— Къде са хората, които са били в тази кола? — попита нетърпеливо.
— Откараха ги в болница — отговори един от мъжете.
— В коя болница?
— Не знам, но не беше отдавна.
— Има ли някой… убит? — едва успяваше да произнесе думите.
— Трябва да питате онова ченге ей там. Той беше тук, когато дойде линейката.
Изтича при ченгето.
— Онази кола там ваша ли е? — попита ченгето. — Разкарайте се оттук. Не виждате ли какво става?
— Познавах хората в сааба. Добре ли са?
— Да, да — жената е доста нарязана и има счупени кости, но докторите казаха, че ще се оправи. Мъжът в поршето обаче няма да го бъде — излязъл е направо през прозореца — не си е сложил колана.
— В сааба имаше две жени. И двете ли са добре?
— Беше само една в колата, шофьорката. Доста едра жена. Задникът й трябва да я е спасил.
— Само една? Сигурен ли сте?
— Да. Отведоха я в болницата „Сейнт Джон“. Сега ми направете услуга и разкарайте колата си оттук.
— И не беше Лара Айвъри?
Ченгето се разсмя.
— Кинозвездата? Да не ме поднасяте? Ако беше Лара Айвъри, аз щях да знам.
— Благодаря — каза Джой.
— Надолу по магистралата има кал и големи локви, така че ако не трябва да пътувате натам, се връщайте обратно.
— Трябва да се прибера вкъщи.
— По-добре побързайте, защото скоро може и да затворим пътя.
— Дадено, благодаря.
Затича обратно към мерцедеса. Нещо не пасваше. Беше преизпълнен със същата несигурност, която бе усетил, когато посети майка си през онзи нещастен ден и всичко свърши със смъртта на Дани.
Много коли обръщаха и се отправяха обратно към града, което означаваше, че движението напред не е сериозно. Но пътят ставаше все по-опасен. Пръскаха пясък по магистралата; малки парчета започваха да се ронят надолу от мокрите скали.
Той знаеше, че е най-добре да побърза и да се добере дотам, докато още може.
Един поглед към лицето на Алисън беше достатъчен, за да убеди Лара, че трябва да се измъкне колкото се може по-бързо. А как да го направи, като дори не може да стигне до стъпалата надолу към брега?
Скри се в гъстите храсти, заобикалящи терасата, задържа дъх, отчаяно мислеше какво би могла да използва за оръжие, ако Алисън я нападне.
После си спомни, че в едната страна на двора има малка градинска барака. Започна да се промъква към нея.
Веднъж отминал мястото на катастрофата, Джой вече се справяше добре. Опита да звънне в болницата от телефона в колата. Информираха го, че Каси още не е била приета. След това звънна на сестра й, каза й какво се е случило и да тръгне към болницата колкото се може по-бързо.
Можеше да мисли само за това, че, слава Богу, Лара не е била в колата.
Дъждът го заслепяваше, състоянието на пътя ставаше все по-опасно с всяка изминала минута, но той успяваше да кара бързо и забави чак когато стигна до пътя за Пойнт Дюм, където затърси отбивката, намери я и рязко зави наляво.
Сега се озова на някакъв кален път, тъмен и безлюден. Колелата на колата му се въртяха и плъзгаха в калта и доколкото можеше да види, там долу нямаше нищо. Забави мерцедеса. Маги сигурно беше сбъркала и му бе дала грешни ориентири.
Беше готов да обърне назад, когато почти се удари о една кола, паркирана отстрани на голяма отворена порта, водеща към изолирана къща.
Две мисли минаха през ума му. Чия беше тази кола? И защо в къщата не светеше?
Остави фаровете на мерцедеса включени, мина през портата и спря точно пред къщата.
Лара се промъкваше тихо през гъстия шубрак, ръцете й бяха издраскани и издрани от бодлите на розите и стърчащите палмови листа. Продължаваше да върви, сигурна, че в бараката трябва да има нещо, което би могла да използва за оръжие, нещо, с което да може да отвърне на удара.