— Не се паникьосвай, Шелдън — студено каза тя. — Влязоха в хотела. След пет минути ще бъдем при нея.
Движението намаля и тя зави в автомобилната алея на хотела.
— Гости ли сте? — попита пиколото, когато й отвори вратата.
— Не, ще влезем само за малко — обясни тя. — Моля ви, паркирайте колата ми някъде наблизо.
Влязоха във фоайето. Нямаше и следа от Тина или Съмър.
Ники отиде на рецепцията; Шелдън я следваше плътно.
— Извинете — започна тя. — Две млади момичета току-що влязоха тук. Можете ли да ми кажете къде отидоха?
Жената зад тезгяха отговори:
— Съжалявам, но не можем да даваме такава информация.
Шелдън удари с юмрук по плота.
— Едно от тези момичета ми е дъщеря — изрева той. — Тя е на петнайсет години. Предлагам ви да ми кажете къде отидоха, в противен случай ще извикам полицията и ще трябва да кажете на тях.
— Само момент, господине — жената се беше втрещила. — Ще повикам управителя.
— Правете каквото искате, но няма да напусна това фоайе, докато не си върна дъщерята.
— Хей — беше самият Норман Бъртън.
Съмър погледна в очите му на плюшено кученце и си помисли: Не, не съм сгрешила. Наистина е той. И наистина е готин.
— Какво ти стана? — усмихна й се той. — Видях те за секунда, после вече те нямаше.
— Изглеждаше ми доста зает — подхвърли тя.
— Никога не съм твърде зает за сладко зайче като тебе — той я хвана за ръка и я вмъкна в апартамента.
Клуни се беше изтегнала на канапето и изглеждаше отсъстваща. Махна колебливо в тяхната посока. Съмър забеляза, че все още има малко бял прах на покритата със стъкло масичка, и стомахът й се сви.
— Искате ли да си смръкнете? — Норман посочи към праха.
— Не употребявам кокаин — неодобрително отговори тя. — Нито пък Тина — добави и хвърли на Тина предупредителен поглед.
— Но ако имаш някаква трева… — бързо се обади Тина. — Тогава можем да говорим!
— Хайде, пиленце — Норман избута Съмър в спалнята. — Ела да видиш какво имам за тебе.
— Само аз? — тя го гледаше право в очите.
— Само ти — отговори той и белите му зъби блеснаха насреща й.
Управителят на хотела беше истински жител на Бевърли хилс с къдрава сребърна коса и орехово-кафяв слънчев загар.
— Какъв е проблемът? — той пренебрегна Ники и хвърли на Шелдън поглед, в който се четеше „ние, мъжете, се поддържаме“.
— В момента няма проблем — сухо отговори Шелдън, поел отговорността. — Аз съм доктор Шелдън Уестън. Непълнолетната ми дъщеря е в този хотел и аз искам да знам къде точно.
Управителят не искаше да има неприятности. Погледна към чиновничката на рецепцията.
— Знаете ли къде може да е дъщерята на този джентълмен?
— Ъ-ъ… да, господин Бел. Тя и още една млада дама се качиха в апартамента на господин Бъртън.
— Това трябва да е мансардният апартамент — отбеляза управителят. — Мога да ви придружа догоре и ще видим дали дъщеря ви е там. Обикновено не бих и сънувал да безпокоя гостите ни в този късен час, но след като вие изглеждате толкова сигурен…
— О, сигурен съм — злобно произнесе Шелдън.
— Да, той е сигурен — добави Ники. — И тъй като тя е и моя дъщеря, да вървим.
Норман подаде на Съмър джойнт и й каза да седне на леглото.
— Гледам страхотен филм с Мел Гибсън — каза той. — И знаеш ли какво? Толкова си готина и хубава, че си помислих, че ще е хубаво да ходиш с мене.
Точно това искаше да чуе. Да ходи с него. Да стане госпожа Норман Бъртън. Да избяга завинаги от Чикаго.
— Аз… аз мислих много за тебе, докато си бях вкъщи — плахо се осмели да каже.
— Къде е това вкъщи? — и той скочи в леглото до нея.
— В Чикаго.
— Да? Ходил съм там веднъж на промоция. Изглежда като град, в който нещо се случва.
— Може би ако ме вземеш със себе си следващия път — смело се намеси тя, — ще мога да те разведа насам-натам.
— Скъпа, единственото, което правят, е да ме местят от лимузина в лимузина. Никога нямам възможност да разгледам забележителностите.
— Какъв срам.
— Но ми плащат добре.
— Понякога — мъдро каза тя, — парите не са всичко.
Той я погледна така, сякаш не можеше да повярва, че е толкова наивна.
— Ти наистина не знаеш за какво е всичко това, нали? — попита.
Тя събра целия разум, който можа да призове.
— Била съм тук-там.
— Хей — вниманието му изведнъж беше привлечено от ставащото на екрана. — Погледни Мел Гибсън с тази бясна дълга коса. Наистина е готин, а?
— Обичам Мел Гибсън — каза тя.
— Да — Норман се усмихна. — Той кара ли те да си подмокряш гащичките?
— Моля?
Той се засмя.
— Боже мили! Със сигурност в Чикаго ги правят невинни.