Управителят почука на вратата на апартамента на Норман Бъртън. Клуни се повлече да отвори. Всички я разпознаха.
— Здрасти, хора — беше голяма оптимистка. — Какво става?
— Извинявам се, че ви безпокоя — управителят се опитваше да не гледа хубавите й кафяви гърди, почти изскочили от малката, плътно прилепнала рокля. — Казаха ми, че две млади дами се намират в апартамента на господин Бъртън. Едната от тях трябва да се върне у дома с баща си — той е тук да я прибере.
— Да не се шегувате? — попита Клуни с ръце на тънките бедра.
— Искам си дъщерята — втурна се напред Шелдън. — И си я искам веднага.
— Задръжте така — и Клуни им затвори вратата.
Тина беше в банята. Клуни я извика по име.
— Някакъв дъртак е тук и той твърди, че ти е баща.
— Какво? — появи се на вратата Тина.
— Отвън е с управителя. По-добре да махнем кокаина от масата — за в случай че трябва да влязат вътре.
— Аз… аз нямам баща — обади се Тина. — Моят старец почина отдавна.
— Тогава трябва да е на другото хлапе.
Шелдън започна да удря по вратата.
— По дяволите! — извика Тина. — Права си. Трябва да е бащата на Съмър. Какво ще правим?
— Бързо, прибери кокаина, после ще им кажем, че тук няма никой — Клуни чевръсто пресипа кокаина в найлонов плик и го прибра в чантичката си. Когато и това беше свършено, се върна до вратата и я отвори.
— Къде е дъщеря ми? — попита Шелдън.
— Ъ-ъ… Тина е единственият човек тук — отговори Клуни.
— Тина? — обади се Ники. — Къде е?
— Не мисля, че господин Бъртън ще ви е благодарен, че идвате тук и го безпокоите посред нощ — Клуни изведнъж стана много отракана.
Управителят беше объркан. Започна да се извинява, но не се бе съобразил с Ники, която изведнъж се промъкна покрай него в апартамента.
Тина се втренчи в нея шокирана.
— Ти ли си Тина? — попита Ники.
— Ъ-ъ… да. Защо?
— Къде е Съмър?
— Ъ-ъ… не е тук — започна Тина.
— Глупости! — отряза я Ники. — Видях я да влиза в хотела с тебе — и преди някой да успее да я спре, тя стигна до вратата на спалнята и я отвори.
Съмър хвърли цигарата марихуана и скочи от леглото.
— Боже мой! Какво правиш тук, мамо?
— Мамо? — повтори Норман Бъртън.
— Отиваме си вкъщи, Съмър — Ники се опитваше да остане спокойна, въпреки че беше съвсем неприятно изненадана да открие дъщеря си, седнала в леглото в хотелска стая с някакъв полугол актьор. — И си тръгваме веднага.
Съмър неохотно се повлече към вратата. Можа да разбере, че майка й не е в настроение да спори.
— Аз… аз… не знам какво да кажа — измърмори тя.
— Сигурна съм, че ще измислиш нещо — обади се Ники. — Баща ти също е тук.
Съмър спря насред пътя си.
— О, не! — изписка тя. — Не отивам никъде с него. Свърши, мамо, свърши. Никога няма да се върна при него.
— Защо не?
— Накарай го да си върви, или оставам тук.
Ники се намръщи.
— За какво говориш?
— Моля те, мамо — трескаво говореше Съмър. — Не мога да ти го кажа сега. Не и пред всичките тези хора.
Шелдън се появи на вратата зад нея.
— Съмър — строго каза той, — как наричаш това поведение?
— Какво, по дяволите, става тук? — избухна Норман Бъртън. — Клуни — извика, — отърви ме от всичките тези хора.
Управителят също влезе вътре и ги изведе всичките в коридора, включително и Тина. По това време Съмър вече хлипаше неконтролируемо.
— Какво й става? — попита Шелдън. — Дрогирана ли е?
Тина се обърна към него.
— Не, не е дрогирана, гаден дърт перверзник такъв. Ужасена е, че те вижда.
Шелдън изведнъж пребледня.
— Предлагам да си държите езика зад зъбите, млада госпожице.
— А аз предлагам да си държиш панталоните закопчани — натърти Тина.
— Някой ще ми обясни ли какво точно става тук? — намеси се Ники.
— Предполагам, че Съмър не ви е казала — горещеше се Тина. — И ако не е… крайно време е някой да ви каже.
— Какво да ми каже?
— Бившият ви дъртак е ходил в стаята на Съмър, откакто тя е станала на десет години, и е вършил всякакви мръсотии с нея. Защо си мислите, че е толкова объркана? И как така вие не знаете нищо за това?
Ники усети как земята се разтвори, за да погълне целия й свят. Погледна към Шелдън. Той се бе втренчил надолу с пребледняло лице.
— Вярно ли е, Шелдън? — повиши тя глас.
— Това… това побъркано момиче не знае какво говори — измрънка той.
Ники се обърна към Съмър.
— Вярно ли е?
Съмър кимна, бузите й бяха мокри от сълзи.
— Аз… аз исках да ти кажа, мамо, но не можах. Тебе винаги те нямаше, а аз не исках да те разстройвам и… моля те, мамо, нека да дойда с тебе в твоя дом. Моля те! Никога повече не искам да го виждам.