Ники разтвори ръце.
— И никога няма да ти се наложи. Обещавам.
ГЛАВА СЕДЕМДЕСЕТА И ПЪРВА
Ричард достигна до булевард „Сънсет“ точно когато затваряха пътя. Полицейските барикади вече си бяха по местата.
Подаде се от прозореца.
— Какво става? — попита той едно ченге.
— Съжалявам, затваряме магистралата. Има наводнение и опасни кални наноси.
— Аз трябва да мина — заяви Ричард.
— Заради собствената ви сигурност — каза ченгето.
— Може да е заради собствената ми сигурност, но какво ще кажете за бременната ми съпруга, която е сама вкъщи?
— Не знам.
— Вижте, не мога да я оставя така, вече се е паникьосала.
— Имам си заповеди.
— А аз — жена. Аз съм Ричард Бари, режисьорът. Жена ми е Лара Айвъри.
Ченгето изведнъж прояви интерес.
— Не знаех, че госпожица Айвъри е бременна — каза той. — Неин голям почитател съм.
— Да, бременна е и е сама. Така че ако вдигнете барикадата, аз ще се възползвам.
— Е — огледа се ченгето, — стига да карате внимателно нататък.
— Разбира се — и Ричард изчака, докато човекът извика още едно ченге да му помогне да вдигнат барикадата.
Лара не можеше да диша, знаеше, че ако бързо не направи нещо, с нея ще е свършено.
Алисън седеше върху нея и хвърляше шепи кал в лицето й. Калта изпълваше устата й, очите й, носа й.
Докато го правеше, Алисън продължаваше да й се присмива.
— Кучка! — викаше тя. — Хубава… малка… кучка! Къде да те срежа първо? Къде би ти харесало, госпожичке Айвъри? — и после хвърли поредната шепа кал в лицето на Лара.
— Какво съм ти направила? — едва успя да изрече Лара.
— Не беше моя приятелка — изпищя Алисън, очите й гледаха диво. — Заради тебе ме хвърлиха в затвора. И затова ти ще умреш. Чуваш ли ме, кучко? ТИ ЩЕ УМРЕШ!
Грабнал фенерче от мерцедеса, Джой се втурна в тъмната къща. Беше сигурен, че Лара не е тук, защото какво щеше да прави сама сред ужасния мрак? Каси трябва да я е отвела някъде. Може би при Ричард. Тази мисъл го разгневи.
Почти се препъна в отворения куфар на Лара в предния хол. Поне беше доказателство, че е била тук.
Като осветяваше пътя с фенерчето, се отправи натам, където предположи, че е дневната. В другия край на стаята вятърът бясно отваряше и затваряше някаква стъклена врата. Тръгна натам, за да я затвори. Ужасна светкавица освети небето и вън на терасата видя Лара — неговата Лара — някой седеше върху нея, двамата се бореха на земята.
Изтича навън, като диво крещеше името й. Когато се приближи, успя да види, че я е нападнала едра жена. Исусе! Какво, по дяволите, ставаше?
Стигна до тях и беше готов да дръпне жената от Лара, когато тя се обърна и го нападна със смъртоносен ловджийски нож — поряза го през страната. От раната му започна да се стича кръв. Болката беше силна, но той едва я усещаше. Знаеше само, че Лара е в опасност и че трябва да я спаси.
Още веднъж посегна към жената, сграбчи я за раменете, опита се да я откъсне от Лара.
Тя ревеше от яд и пак замахна с ножа — този път го уцели в лявата ръка.
Той я удари с левия си лакът в лицето и тя разхлаби хватката си над Лара. Лара успя да се изтъркаля изпод нея.
— Бягай! — извика Джой. — За Бога, махай се оттук!
Ричард караше през страшната буря. Веднъж да стигне до къщата, Лара ще осъзнае, че той е нейният спасител. Най-сетне ще научи със сигурност колко много я обича.
Беше му отнело много време да разбере какво е истинско щастие и сега, след като вече го знаеше, нямаше никакво намерение отново да го загуби.
Пред себе си чу страшен трясък. Не беше гръмотевица, беше друг звук, напомнящ за голямото земетресение в Нортбридж през 1994 г.
За момент почти отби колата встрани от пътя, за да види какво става, но дъждът беше толкова силен, а и морската вода започваше да залива магистралата, така че той прецени, че най-сигурно е да продължи да кара.
И го направи. Когато скалите затрополиха надолу и обгърнаха колата му, последната му мисъл беше за Лара.
Сега Джой се бореше с жената, която го бе порязала. Беше едра като мъж и силна, но поне беше отървал Лара от нея.
— Ти, жалък боклук — махай се оттук! — виеше Алисън. — Или ще те заколя като угоено прасе. Махай се от пътя ми, шибаняко!
Той се опита да измъкне ножа от ръцете й, докато се бореха. Сграбчи китката на ръката й, която държеше ножа, и я изви назад, докато тя извика от болка. Но все още не се предаваше.
Сега се бяха изправили на крака и се движеха към края на терасата.
Той се концентрира върху това, да й отнеме ножа. Паднаха върху парапета и тогава нестабилният парапет, който ужасно се нуждаеше от поправка, поддаде и двамата започнаха да се свличат покрай скалата към ревящия отдолу океан.