— Не, не съм.
— Да, зла си.
— Ще се държите ли прилично и двамата? — възкликна Елън. — Днес не съм в настроение.
— Може ли да гледам „Ангелите на Чарли“, моля те, мамо! — пожела Лара Ан.
— Не, аз искам да гледам „Царете на риска“ — прекъсна я Анди.
— Ред е на Лара Ан да избира — намеси се Елън. — Тази вечер и двамата ще гледате „Ангелите на Чарли“.
— Майната ви! — извика Анди.
Елън се намръщи.
— Какво каза?
— Майната ви! Майната ви! Майната ви!
— Когато баща ти се прибере вкъщи, ще ти измие устата със сапун, млади човече.
— Не ми пука.
— Ще ти запука, когато той чуе какви ги говориш.
— Мамо, какво значи „духач“? — попита Лара Ан; хубавото й личице беше съвсем невинно.
— Какво? Какво каза? — разкикоти се Анди.
— Къде си чула тази дума? — попита Елън със зачервени страни.
— Татко я каза веднъж за господин Дън.
— Татко ти не използва такива думи.
— Използва! Използва! Чух го.
— Не, не използва. И никога вече не повтаряй тази дума. Тя е много лоша.
— Ама какво означава, мамо?
— Аз знам какво означава — самодоволно се усмихна Анди. — Това е, когато един мъж напъха пишката си в устата на някое глупаво момиче.
Елън гневно се обърна към него:
— Млъкни, Анди. Млъкни веднага!
В този момент вратата се отвори и в стаята влезе бащата на Лара Ан, Дан. Беше едър, самодоволен човек — и хубав, въпреки прекалено големите си челюсти и корема, който растеше с всеки изминал ден.
— Татко, татко! — изписка Лара Ан, изтича към него и се хвърли в ръцете му. Дан вдигна малката си дъщеря, прегърна я и я целуна. Тя усети мирис на алкохол в дъха му, но беше свикнала. Баща й имаше магазин за алкохол и я водеше там всяка събота сутрин; понякога, когато нямаше хора, седяха отзад и той й позволяваше да пие кока-кола, колкото може да погълне, докато той отпиваше скоч направо от бутилката и я предупреждаваше да не казва на никого.
— Може ли да изям половината от твоето пиле, татко? — попита тя, сгушена в него.
— Закъсня — обади се Елън раздразнително, докато правеше нещо на печката.
— Радвам се, че забеляза — отвърна Дан и остави Лара Ан на пода.
— Какво трябва да означава това? — попита Елън.
— Знаеш какво означава — той леко се олюляваше.
— Не, не зная.
Дан си придърпа стол до кухненската маса, седна и нареди на двете деца да отидат в другата стая и да гледат телевизия.
— Искам да остана при тебе, татко — възрази Лара Ан, вкопчила се в ръката му.
— Не, тиквичке — той я тласна леко. — Ще се видим с тебе, след като се навечерям.
— Хайде, отвратително коте — хвана я Анди за ръката.
Елън предупредително размаха пръст срещу хубавия си син.
— Не забравяй — „Ангелите на Чарли“.
Лара Ан седеше тихо пред телевизора, втренчена във Фара Фосет и великолепния й ореол от златни къдрици. Анди се заигра с някаква количка и започна да се влачи по пода на дневната, като издаваше силни автомобилни звуци.
— Тихо, Анди — обади се тя.
— Не! — той отново й се оплези. — Ти си глупаво момиче. Момичетата трябва да мълчат.
— Не, не трябва.
— Напротив, трябва.
— Не, не трябва.
Бяха толкова заети със спора си, че в началото не чуха силните гласове, идващи от кухнята.
Тогава Анди се обади:
— Пак се бият — слушай!
— Кучка! — чуха Дан да вика. — Приказлива кучка!
След това гласът на Елън:
— Как се осмеляваш да ме обвиняваш.
— Ще те обвинявам в каквото си искам. Всички в града говорят за тебе и онзи зъболекар! Не запълва само дупките по зъбите ти, Елън… не само шибаните ти зъби.
— Елиът Дън не ми е нищо повече от приятел.
— Да бе, приятел, дето ти го начуква отзад.
Силните гласове изплашиха Лара Ан.
— За какво говорят? — прошепна тя.
— Не знам — отговори Анди.
— Отказвам да ставам за смях на този град — извика Дан. — О, не, не и аз. Не и Дан Леонард.
— Хората обичат да клюкарстват, нищо не е станало.
— Ти го казваш.
— Това е истината. — Моментна тишина. После: — Дан… О, Боже… какво правиш? Какво правиш?
— Защитавам шибаната си мъжественост. Нещо, което трябваше да съм направил много отдавна.
— Не ставай глупак, Дан — гласът на Елън се извиси до панически писък. — Това… не е… нормално. МОЛЯ ТЕ, НЕДЕЙ… НЕДЕЙ… НЕЕЕ!
Последва ужасно силна експлозия. Лара Ан подскочи и покри ушите си с ръце. Знаеше, че е станало нещо лошо.
Анди се втурна напред.
— Не отивай — прошепна Лара Ан, вкопчила се в ръката му. — Страх ме е, Анди. Стой тук при мене.
— Трябва да видя — той я отблъсна и изтича в кухнята.
Лара Ан се сви на канапето. Чу баща си да реве нещо, след това — шум от кратка борба и после — още една силна експлозия.