Кралят е слънце, кралската власт е изображение на хода на слънцето; през целия си живот кралят играе ролята на слънце, като накрая споделя съдбата на слънцето — слънчевия залез — неговият народ го извежда от живота в ритуална форма. Въпросът, доколко това обяснение на кралското ритуално убийство и цялата концепция, която стои зад това обяснение, могат да бъдат смятани за доказателства, остава открит за други изследователи. Нас ни интересува въпросът, как трябва да се отнасяме към това изображение на примитивните представи за природата. Как протича процесът, който започва с прякото, но неизразено изживяване на космическите факти, и завършва с изобразяването на тези факти под формата на игра?
От формите на култовата игра е възникнал самият ред в съответното общество и това е един от приносите на този вид игра.
Фробениус с право опровергава евтиното мнение, според което с помощта на понятието „Spieltrieb“ (игрова склонност — б.пр.) всичко се свежда до вроден инстинкт. „Die Instinkte — казва той — sind eine Erfindung der Hilflosigkeit gegenuber dem Sinn der Wirklichkeit.“8 (Инстинктите са изобретение на безпомощността спрямо сетивността на действителността — б.пр.) Също толкова категорично и още по-основателно отрича той отминалия период, в който всяка културна придобивка се разглежда в светлината на въпроси като „с каква цел“, „за какво“, „по каква причина“. „Schlimmste Kausalitatstyrannei“ остаряла представа за полза, наричаше той такова становище9 (най-страшна тирания на каузалността — б.пр.).
Собствената представа на Лео Фробениус за духовния процес, чрез който се осъществяват първите прояви на култура, се свежда до следното: При примитивния човек неосъзнатите още изживявания, които отразяват природата и живота, довеждат до „Ergriffenheit“ (вълнение — б.пр.) Das Gestalten steigt im Volke wie im Kinde, wie in jedem schopferischen Menschen aus der Ergriffenheit auf.10 (Както у народа, така и у детето, така и у творческия човек съзиданието се ражда от впечатлителността — б.пр.). Човечеството бива „ergriffen von der Offenbarung des Schicksals…“ Die Wirklichkeit des naturlichen Rhythmus in Werden und Vergehen [hat] ihren inneren Sinn gepackt und dies [hat] zur zwangslaufigen un (reflexmassigen Handlung gefuhrt11 („потресено от откровението на съдбата…“ Действителността на естествения ритъм на създаването и отминаването се е добрала до смисъла си и това неизбежно е довело до рефлексивни действия). Накратко — Фробениус твърди, че става дума за един неизбежен духовен процес на преобразуване и развитие. От състоянието „Ergriffenheit“ — дума, която на практика изразява повече от холандскита „bewogenheid, ontroering“ — се формира едно съзнание за природата, от просто рефлексно реагиране до поетична концепция, до форма на изкуството. Това може би е най-добрият словесен израз, който може да се намери за творческите изображения, но това трудно може да се нарече обосновано обяснение. Пътят, който минава през естественото, мистичното, алогичното възприятие на космическия ред, води и към свещената култова игра, остава също толкова неясен, колкото и преди. В анализа на великия учен липсва точно определение на това, какво разбира под игра от такъв религиозен характер, Фробениус многократно използва думата игра за описание на култовите представления, но не се задълбочава във въпроса за значението на игрите в тази област. Човек си поставя въпроса, дали в неговата представа за нещата не са се промъкнали елементи на целесъобразност, които Фробениус не приема и която не се свързва напълно с понятието игра. Все пак, както заявява той, играта служи за представяне на космически събития, за тяхното описание, тя ги придружава и реализира. Тук неминуемо се появява един квазирационален момент. Играта, или изображението, което се създава, дължи своето съществуване на израза на нещо различно, а именно на тази „Ergriffenheit“. Фактът, че това изображение се играе, остава видимо за Фробениус на заден план. Теоретически това изобразяване може да се опише и по друг начин. Според нас важен е именно игровият характер. Всъщност тази игра не е нищо друго освен една по-висша форма, носеща в основите си равностойността на детската игра или даже играта на животните. Трудно можем да търсим произхода на последните две форми игра в космическото вълнение, в едно възприятие на световния ред или в търсенето на негов израз. Във всеки случай едно такова тълкуване не би било много съдържателно. Детската игра притежава игровото свойство qua talis в най-чист вид.
Трябва да отбележим, че смятаме за възможно описанието на процеса, който води от състоянието „вълнение от живота и природата“ до изобразяването на това чувство в свещена игра, с малко по-различни термини от тези, използвани от Лео Фробениус. Това правим не за да дадем обяснение на проницаемото, а за да представим действителния ход на събитията в по-приемлива светлина. Примитивната общност играе по същия начин, както животните и децата. Този вид игра още в началния си вид има всички игрови елементи: ред, напрежение, движение, тържественост, възторг. На по-късен етап от общественото развитие към играта се прибавя елемент представление, в който се съдържа някакъв израз: едно изображение на живота. Някогашната, старата игра придобива поетична форма във формата и във функцията на играта, последното е самостоятелно качество, там човешкият космически мироглед намира своя пръв, най-висш и най-свят израз. Чрез играта постепенно се избистря значението на свещения акт. Култът е обвързан с играта, но играенето само по себе си е първично.
10
Ibid., p. 122 „Ergriffenheit“ като момент от детската игра, с. 147; срв. термина, употребяван от Баутендейк и заимстван от Ервин Щраус „Pathische instelling“, „разчувстване“ като основа на детската игра, I, с, р. 20.