Въпросите са: доколко културата, в която живеем, се развива с формите на играта? Доколко този игрови дух е достъпен за съзнанието на човека — съвременник на тази култура? Както видяхме, миналият век бе загубил много от игровите елементи, характерни за всички предшестващи векове. Увеличил ли се е този недостиг, или е компенсиран? На пръв поглед изглежда, че загубата на игрови форми в обществения живот се компенсира от едно изключително важно явление. Спортът непрекъснато е засилвал значението си на обществена функция и е разширявал все повече своето влияние.
Във всички цивилизации още от древността състезанията по ловкост, сила и издръжливост са заемали важно място независимо дали са свързани с религиозния култ, или са били само младежки игри и празнични развлечения. Впрочем средновековното феодално общество е отдавало особено значение само на турнирите. Силното драматизиране и аристократичността на турнирите не ни позволява да ги окачествим просто като спорт. Те са изпълнявали същевременно и функцията на театър. Активно участие в турнирите е вземал само елитът. Църковните догми са потискали увлечението по физически упражнения и весели силови игри освен като елемент от аристократичното възпитание. Независимо от това фолклорът ни разкрива с множество факти с какво удоволствие и в каква степен народът през средновековието е обичал да мери силите си в различни игри. Нито силно моралистичните идеали на Реформацията и Контрареформацията, нито даже стремежът към ерудиция на хуманизма са били в състояние да признаят игрите и физическите упражнения като културни ценности. Тяхното място в обществения живот не търпи особени изменения до XVIII в.
Основните форми на спортни състезания по същество не са се изменяли през вековете. В някои се подлага на изпитание главно силата и бързината на състезателите. Такива са надбягванията, състезанията по бързо пързаляне с кънки, надбягвания с коне или с колесници, вдигане на тежести, спортна стрелба и т.н. Независимо дали разглеждаме бягане, гребане, плуване или продължително гмуркане (с цел колкото се може по-дълго задържане на противника под вода, както е в Беоуулф) целта е една и съща — да си пръв, но тези надпреварвания са приемали само частично формата на организирани състезания. Тяхното агонално начало очевидно ги определя като игри. Същевременно има и форми, които естествено се развиват като организирани игри със свои системи от правила. Такива са в частност игрите с топка и гоненицата.
Така опираме до въпроса за прерастването на случайните забавления в организирани състезания и клубове. Някои холандски картини от XVII в. изобразяват хора, играещи колф (холандска игра с тояга и топка — б.пр.), но доколкото ми е известно, за организирани отбори и състезания по тази игра се споменава рядко. Ясно е, че строгата организираност се появява най-лесно при игри, в които две групи играят една срещу друга. Този процес е също стар като света: село се състезава със село, училище с училище, квартал с квартал. Такива са сложните игри с топка, които изискват колективна игра и обиграни, постоянни отбори, а именно от тях произлиза съвременният спорт. Този процес се заражда в Англия през XIX в., което е донякъде обяснимо, макар че за това несъмнено спомага и специфичният английски национален дух. Особеностите на английското общество също много допринасят за това. Децентрализираното управление е засилвало духа на местната общност и нейната солидарност. Липсата на всеобща задължителна военна служба оставяла свободно време и е способствала за възникване на желание за физически упражнения. По същия начин спомага и училищната система. И накрая вероятно от голямо значение са били релефът и ландшафтът, които са предлагали чудесни игрища на общинските поляни, тъй наречените common’s.
От края на XIX в. спортът се възприема все по-сериозно. Правилата стават все по-строги и по-подробни. Спортните постижения непрекъснато се подобряват. Добре са познати гравюрите от първата половина на миналия век, изобразяващи играчи на крикет с високи шапки. Те са красноречиви.