Векове продължава културният процес, който постепенно откъсва изкуството от неговата основа на витална функция на обществения живот и все повече го превръща в една свободна, самостоятелна дейност на индивида. Важен етап в този процес е изместването на стенописа от картината с рамка и заместването на ръчната илюстрация с печатната гравюра. Едно подобно изместване от социалното към индивидуалното е било заложено в преместването на центъра на тежестта на архитектурата след епохата на Ренесанса. От нея вече не се изискваха като основна задача църкви и дворци, а жилища, не пищни галерии, а жилищни помещения. Изкуството става по-интимно, но същевременно и по-изолирано, една индивидуална дейност. Също така камерната музика и камерното пеене, създадени за удовлетворяване на лични естетически нужди, започват да засенчват музикалните форми с публичен характер с широтата на своето въздействие и най-често със силата на своята изразителност.
Но същевременно настъпва и една друга промяна във функцията на изкуството. Изкуството започва все повече да се признава за напълно самостоятелна и изключително възвишена културна ценност. До XVIII в. изкуството заемаше второстепенно място на скалата на културните стойности. То представляваше едно благородно украшение в живота на привилегированите. Естетическото удоволствие се е усещало по същия начин, както и сега, но като правило се е интерпретирало или като религиозен екстаз, или като висша странност, която спада към забавата или развлечението. Човекът на изкуството, смятан за занаятчия, е продължавал да бъде прислужник, докато научните занимания са били привилегия на заможните.
Голямата промяна тук се зароди от новата естетическа ориентация на ума, появила се след средата на XVIII в. в романтична и класицистична форма. Основното течение е романтичното, другото се съдържа в него. От двете заедно възниква превъзнасянето до небесата на естетическото удоволствие в ценностната система на живота; високо до небесата, защото занапред то е трябвало да замества до голяма степен отслабналото религиозно съзнание. От Винкелман развитието отива до Джон Ръскин. Едва към края на XIX в. с помощта на фотографската техника вълната на изкуството обхваща образованите маси. Изкуството става публично достояние, любовта към изкуството — добър тон. Представата за човека на изкуството като висше същество прониква навсякъде. Снобизмът започва властно да се шири сред публиката. Същевременно трескавият стремеж към оригиналност се превръща в основен стимул на производството. Тази непрекъсната жажда за нещо ново, нещо нечувано, повлича изкуството по нанадолнището на импресионизма към ексцесите на XX в. Изкуството е по-изложено на вредните фактори на съвременния процес на производство, отколкото науката. Механизацията, рекламата, гоненето на ефект уязвяват изкуството повече, защото то работи по-пряко на пазара и с повече технически средства.
Във всичко това трудно може да се открие игровият елемент. От XVIII в. насам изкуството, осъзнато като фактор на културата, изглежда, повече е загубило от игровото си качество, отколкото е спечелило. Дали това е спомогнало за неговото издигане? Не е безоснователно твърдението, че за изкуството е било по-скоро благословение да не доосъзнава смисъла, който то носи, и красотата, която създава. В силното осъзнаване на собствената си изключителност изкуството загуби нещо от свойството си да бъде винаги дете.
От друга страна, бихме могли да открием и определено засилване на игровия елемент в изкуството. Човекът на изкуството се смята за изключително същество, извисяващо се над масата себеподобни, което всички трябва да почитат. За да изпитва чувство на изключителност, той има нужда от публика или от кръг почитатели, защото масата го дарява с почит най-много на думи. Както древната поезия, така и модерното изкуство се нуждаят от известна атмосфера на тайнственост. В основата на всяко тайно посвещение стои едно споразумение: ние, посветените, ще мислим, ще разбираме и ще се възхищаваме на това така, а не иначе. Нужна е игрова общност, която се оттегля в своята тайна. Навсякъде, където една парола с окончанието -изъм обединява дадено течение в изкуството, качеството на игрова общност е очевидно налице. Съвременните средства за масова информация, високото литературно ниво на критиката, изложбите и беседите са способни да засилят игровия характер на художествените изяви.