По съвършено друг начин стоят нещата, ако направим опит да определим игровото съдържание на съвременната наука. Причината е, че в този случай почти неизбежно се връщаме към основния въпрос: какво е игра?, а досега непрекъснато се опитвахме да изхождаме от категорията игра като от дадена и общоприета величина. Още в началото определихме, че едно от най-съществените условия и признаци на играта е: едно игрово пространство, един ясно ограничен кръг, в който протича действието и са в сила правилата. Очевидна е склонността предварително да виждаме във всяка оградена градинка някакво игрово пространство. По този начин много лесно можем да припишем игрови характер на всяка наука само въз основа на нейната изолация в рамките на нейния метод и концепция. Но ако държим на безусловното и очевидно възприемане на качеството игра, ще ни е нужно нещо повече от наличието на игрово пространство, за да твърдим, че нещо е игра. Играта е временна, тя има край и няма друга цел освен себе си. Играта се съпровожда от съзнание за весела отмора, откъснато от изискванията на ежедневието. Нищо подобно не е валидно за науката, понеже тя самата търси валидност и контакт с общата действителност. Нейните правила за разлика от игровите не са определени един път завинаги. Тя се опровергава непрекъснато от практиката и сама се коригира. Правилата на една игра не могат да бъдат опровергани. Играта може да се разнообразява, но не и да се модифицира.
Следователно имаме всички основания да оставим настрана заключението „всяка наука е игра“ като плоска мъдрост. Друг е въпросът, дали една наука не може да започне да „играе“ вътре в областта, ограничена от нейната методология. Така например всяка тенденция към непрекъсната систематизация е неразделно свързана със склонност към игровото. Старата наука без достатъчна практическа обосновка се е задълбочавала в безкрайна систематизация на всевъзможни качества и понятия. Вярно е, че наблюденията и изчисленията са имали ограничителен ефект, но същевременно не са били абсолютна гаранция. Елементите на една вече разработена специална методология винаги лесно могат да бъдат манипулирани подобно на фигурите в една игра. Още от едно време в това са били упреквани юристите. Лингвистиката е заслужавала този упрек, докато се е занимавала безразсъдно със старата игра на обясняване на думи, на моди още от Стария завет и Ведите, практикувана и днес всекидневно от хора, които си нямат понятие от лингвистика. Можем ли със сигурност да кажем, че съвременните строго научни синтактични школи не са на нов игрови път? Дали някои науки не се свеждат до игра чрез безрезервното използване на фройдистката терминология от компетентни и некомпетентни?
Наред с възможността ученият — професионалист или любител, да „играе“ с понятията на своята специалност научната дейност се увлича в игра и от стремеж към състезание. Състезанието в науката има по-непряка икономическа основа, отколкото в изкуството, но, от друга страна, логическото развитие в културата по своята природа е много по-склонно към противоречие. По-горе разглеждахме произхожда на мъдростта и науката в древните епохи: те водят началото си от агоналното. Науката е полемична — се е казвало не без основание. И все пак, когато в една наука изпъкне на преден план желанието да изпревариш някого с някакво откритие или да го опровергаеш с аргумент, това е неблагоприятен признак. Истинският стремеж към научни познания не цели триумфа над един противник.
Съвременната наука се ограничава от строгите изисквания за точност и стремеж към истина; от друга страна, наш критерий остава очевидното определение за игра. И в заключение можем да кажем, че науката е относително незасегната от игровото отношение и със сигурност съдържа по-малко игрови черти, отколкото през епохата на нейното зараждане или през тази на нейното възраждане, т.е. от Ренесанса до XVII в.
Накрая, ако се насочим към определяне на игровото съдържание в съвременния обществен живот изобщо, включително и в политическия живот, трябва да разграничим добре две възможности. Първата е следната: установяваме, че някои игрови форми се използват повече или по-малко съзнателно за прикриване на социални или политически замисли. В този случай не става дума за вековния игрови елемент на културата, който се опитахме да изложим на страниците на настоящата книга, а за една фалшива игра. Другата възможност е, сблъсквайки се с явления, които повърхностно изглеждат игрови, да се окажем на погрешен път. В ежедневния живот на съвременното общество все повече и повече доминира едно качество, което има някои общи черти с игровото настроение и в което бихме били склонни да открием един изключително богат игрови елемент на съвременната култура. Това е качество, което най-добре можем да обозначим като „пуерилизъм“ (от латинската дума puer — дете — б.пр.), дума, която обхваща в едно детското поведение и палавостта. Но детското поведение и играта не са едно и също. Когато преди няколко години сметнах за възможно да опиша няколко тревожни явления в съвременния обществен живот под названието „пуерилизъм“313, имах предвид редица дейности, в които днешният човек, особено в качеството си на член на една или друга общност или организация, действа според нормите на пубертетната или детската възраст. Това се отнасяше най-вече за дейности, създадени или облагоприятствани от техниката на съвременното духовно общуване. Към тях спада например лесно задоволяемата, но винаги ненаситна жажда за банални развлечения, гонитбата на груби сензации и масови зрелища. На по-високо ниво към тях се прибавя живият клубен дух и свързаните с него отличителни знаци, формални жестове с ръка, отличителни и предупредителни звуци (крясъци, викове, форми за поздрав), ходене с маршова стъпка и в строй и т.н. Редица черти с по-дълбоки психологически корени от споменатите по-горе и които по същия начин могат да бъдат включени в термина „пуерилизъм“, са липсата на чувство за хумор, избухване от една дума, крайната подозрителност и нетърпимост спрямо нечленовете на групата, преувеличаването без мярка на похвали и порицания, податливостта към всяка илюзия, която ласкае самолюбието и професионалното достойнство. Много от „пуерилните“ черти са ярко представени и в по-старите периоди на цивилизацията,314 но никога така масово и така брутално, както те са разпространени в съвременния обществен живот. Не е тук мястото за подробен анализ на причините и развитието на това явление в културата. Към факторите, допринесли за това явление, безспорно спадат навлизането на недоразвитите маси в духовния кръговрат, отслабването на моралните норми, както и голямата проводимост, която техниката и организацията предоставиха на обществото. Юношеското състояние на духа, невъзпирано от възпитание, норми и традиции, се опитва да вземе връх във всички области и успява много добре. Цели области на формирането на обществено мнение са завладени от юношески темперамент и мъдростта на младежки клуб. На лорд Баден Пауел принадлежи честта пръв да разбере социалната сила на организирания момчешки дух и да я използва в своето удивително създание — движението на бойскаутите. Тук не става дума за „пуерилизъм“, тъй като в случая се касае за възпитателна игра на непълнолетни, която със забележителен талант е разчетена за склонностите и навиците на тази възраст, които са впрегнати в полезна цел. Самите статути на бойскаутството го определят като игра. Друго е, когато същите тези обичаи проникнат в дейности, които искат да бъдат строго сериозни и са заредени с грозните страсти на социалната и политическата борба. Тогава възниква въпросът: редно ли е да разглеждаме процъфтяващия в съвременното общество „пуерилизъм“ като игрова функция или не?
313
In de Schaduwen van morgen („В сенките на утрешния ден“), с. 159–174 (Събр. съч., VII).
314
Срв. например с моето Herfsttij der Middeleeuwen, глава XVII: формите на съзнание в практическия живот (Събр. съч, III, с. 279 и сл.).