На пръв поглед отговорът е утвърдителен и аз в този дух интерпретирах явлението в моите предишни анализи за отношението между играта и културата.315 Понастоящем обаче смятам, че определението на понятието игра трябва да бъде по-точно очертано и въз основа на това да се отрече качеството игра на „пуерилизма“. Дете, което си играе, няма детинско поведение. То става детинско едва когато играта го отегчи или ако не знае на какво да играе. Ако съвременният общ „пуерилизъм“ беше наистина игра, то благодарение на него би трябвало да видим обществото да се завръща назад към древните форми на култура, в които играта е била активен творчески фактор. Мнозина може би са склонни да приветстват в това прогресивно „мобилизиране“ на обществото първия етап на едно такова завръщане. Напразно, струва ни се. Във всички подобни явления, където духът доброволно се отказва от своята зрелост, откриваме само признаци на заплашително разложение. Съществените черти на истинската игра не присъстват там, независимо че „пуерилното“ поведение често приема външно формата на игра. За да си възвърне посвещаването, достойнството и стила, културата ще трябва да тръгне по други пътища.
Все повече и повече се налага изводът, че игровият елемент на културата в периода след XVIII в. — век, в който сметнахме, че е достигнал пълния си разцвет, е загубил значението си почти във всички области, където някога е бил на място. Съвременната култура вече почти не се „играе“, а там, където привидно се играе, играта е фалшива. Междувременно колкото повече наближаваме нашата съвременност, разделението на игра и неигра в културните явления става все по-трудно. Това най-силно важи, когато се опитаме да направим равносметка на съдържанието на днешната политика като явление на цивилизацията. Съвсем доскоро нормалният политически живот в своята демократична парламентарна форма беше изпълнен с явни игрови елементи. Използвайки някои отделни забележки от моята реч през 1933 г.316, наскоро един от моите ученици в изследване за ораторството във Франция и Англия317 убедително показа, че дебатите в Долната камара след края на XVIII в. реално отговарят на нормите на една игра. В тези дебати непрекъснато доминират моменти на лично съперничество. Това е един непрекъснат мач, в който определени матадори се стремят взаимно да се поставят в мат, без да накърняват интересите на страната, на които при това служат с пълна сериозност. Атмосферата и нравите на парламентарния живот винаги са били изцяло спортни. Същото важи и за страни, които донякъде са възприели английския парламентарен модел. Духът на другарство и досега позволява на най-яростни противници да се шегуват приятелски помежду си непосредствено след остър дебат. Лорд Хю Сесил по хумористичен начин обявил епископите за нежелани в Камарата на лордовете, след което седнал на приятелски разговор по този въпрос с кентърбърийския архиепископ. Към игровата сфера на парламента спада и тъй нареченото Gentlemen’s agreement (споразумение между джентълмени — б.пр.), понякога криво разбирано от някои джентълмени. Няма да преувеличим, ако кажем, че този игрови елемент е един от най-силните аспекти — поне що се отнася до Англия — на толкова ругания днес парламентаризъм. Този елемент гарантира известна гъвкавост на отношенията, позволява иначе непоносими напрежения. Това, което е убийственото, е липсата на хумор. Няма нужда да доказваме, че игровият фактор в английския парламентарен живот не се проявява само в дебатите и традиционните форми на събранието, а е свързан и с цялата изборна система.
315
Вж. Over de grenzen van spel en ernst in de cultuur (За границите на играта и сериозността в културата), p. 25, (Събр. съч., V, с. 24) и In de Schaduwen van morgen, 1. c. (Събр. съч., VII).
317
J. K Oudendijk, Een cultuurhistorische vergelijking tusschen de Fransche en de Engelsche parlementaire redevoering, Utrecht, 1937.