Още по-силно е изявен игровият елемент в американските политически традиции, отколкото в британския парламентаризъм. В определен момент двупартийната система в Съединените щати приема характер, твърде близък до този на два отбора, като разликите в тяхната политика за страничния наблюдател са били почти незабележими. Много преди това предизборната пропаганда в САЩ приема формата на големи национални игри. Стилът на президентските избори в САЩ бе окончателно определен от изборите през 1840 г. Кандидат по това време е бил популярният в страната генерал Харисън. Неговите привърженици са нямали програма, но случайността им предоставя символ — log-cabin — грубата дървена колиба на пионера, и под този символ те побеждават. Процедурата за издигане на кандидат с най-мощна подкрепа от гласове, т.е. с най-шумни акламации, се утвърди по време на изборите през 1860 г., когато за президент бе избран Линкълн. Емоционалният характер на американската политика се корени още в самия произход на националния дух, който води своето начало от примитивните отношения на първите пионери. Сляпата вяра на партията, тайните организации, масовият ентусиазъм в комбинация с инфантилна склонност към символи придават на игровия елемент в американската политика нещо наивно и спонтанно, което липсва на по-новите масови движения в Стария свят.
Играта на френската политика се представя по-сложно, отколкото във вече споменатите две страни. Безспорно има основания да причислим към играта практиката на много партии, които в по-голямата си част представляват интересите на отделни личности и групировки и които, без да зачитат държавните интереси, със своята тактика на сваляне на министерски кабинети излагат страната и я подлагат на опасни политически кризи. Очевидната колективна или индивидуална корист на тази многопартийна система обаче малко съответства на същността на една истинска игра.
Ако вътрешната политика на съвременните държави съдържа достатъчно следи на игровия фактор, то тяхната международна политика на пръв поглед дава малко основания за асоциации със сферата на играта. Но самият факт, че съвременните международни политически отношения са станали крайно опасни и изпълнени с насилие, още не е повод да изключим от самото начало понятието игра. Ние вече се убедихме в това, че играта може да бъде кървава и жестока, както и в това, че тя често се играе фалшиво. По природа всяка правна или държавна общност съдържа някои черти, които я свързват с игровата общност. Системата на международното право се основава на взаимно признаване на принципи и правила, които независимо от техния метафизичен характер на практика действат като игрови правила. Изричното формулиране на pacta sunt servanda (договорите трябва да се изпълняват — б.пр.) фактически признава, че целостността на системата почива единствено върху желанието за включване в играта. Когато един от участниците престъпи правилата на системата, или цялата система на международното право рухва (дори и временно), или нарушителят трябва да се изключи от общността като нарушител на играта. Поддържането на международното право винаги е зависело до голяма степен от валидността на понятия като чест, приличие и добър тон. Ненапразно кодът на рицарската чест е заемал важно място в развитието на европейското военно право. В международното право се е приемало негласно предположението, че една победена държава ще понесе с чест поражението — подобно на джентълмен, макар това да се е случвало рядко. Официалното обявяване на война, макар и често неспазвано, е било задължение на добрия тон на воюващите държави. Накратко — старите игрови елементи на играта, срещани навсякъде в архаичните периоди и на които до голяма степен се основава абсолютната задължителност на военните правила, са били до неотдавна валидни и за съвременната европейска война.