Всичко това ни потопява в област, в която човек почти не е прониквал нито със средствата на психологията, нито чрез своите гносеологически теории. Въпросите, повдигнати тук, опират до основите на нашето съзнание. Култът е висша и най-свята проява на сериозност. Може ли тогава той да бъде едновременно и игра? Още от самото начало ние решително твърдим, че всяка игра на деца или възрастни може да се извършва напълно сериозно. Но не отиваме ли твърде далеч, когато твърдим, че изключителното вълнение, съпътстващо свещените актове, е свързано с понятието игра? Нашите разсъждения са повече или по-малко сковавани от строгата формулировка на нашите понятия. Обикновено ние приемаме противопоставянето игра — сериозност като абсолютно. Но вероятно това не изразява изцяло дълбоката същност на нещата.
Нека разгледаме за момент следната степенувана последователност: детето играе с абсолютна и даже свещена сериозност. Но то играе и знае, че играе. Спортистът играе с преувеличената сериозност и мъжеството на екзалтирания. Той играе и съзнава, че играе. Актьорът е погълнат изцяло от играта. Независимо от това, играейки, той съзнава, че играе. Цигуларят се извисява, изпълнен със свято чувство, той изживява един свят, който е извън и над всекидневния, и все пак неговото действие остава игра. Игровият характер може да е присъщ и на най-възвишените дейности. Можем ли да обобщим тези разсъждения и по отношение на култовите прояви и да твърдим, че свещенослужителят, когато извършва жертвоприношения или различни ритуални действия, всъщност играе? Който приема това за едно богослужение, трябва да го приеме и за всички останали. В този случай ритуалът, магията, литургията, мистерията, свещената война трябва да се включат в активната част на понятието игра. Трябва да внимаваме да не преувеличаваме съдържанието на понятието игра. Ако разширим прекалено това понятие, ще получим игра, но само на думи. Въпреки това смятаме, че няма да сбъркаме, ако окачествим свещения акт като игра. По форма свещеният акт е игра във всяко едно отношение. А по своята същност е игра дотолкова, доколкото пренася участниците в свят, различен от всекидневния. За Платон равнозначността на играта и свещените действия е била безусловна. Той не се е колебаел да включи свещеното в категорията игра. Човек трябва да бъде сериозен със сериозните неща — казва той.12 — Господ е единственият, който заслужава блажена сериозност, а човек е създаден като играчка на Господа и това е най-доброто у него. Затова всеки мъж и всяка жена трябва да прекарват живота си, като играят най-красивите игри, т.е. противоположното на това, което сега правят. Нали — продължава той — хората смятат войната за нещо сериозно, но войната не е нито игра, нито създава нещо, което ние смятаме за сериозно.13 Животът трябва да се прекарва в мир и по най-добър начин. Кое е тогава по-благоразумно? Човек трябва да живее, като играе определени игри, изпълнени с пожертвование, песни и танци, за да предразположи боговете и отпъди враговете. Така той ще спечели борбата.14 В това Платоново отъждествяване на игра и свещеност второто не се замества с първото. Играта се извисява до дейност, присъща на най-висшите сфери на ума. Ние споменахме в нашия увод, че играта съществува преди появяването на всякакъв вид култура. Тя в определен смисъл стои над всички култури или поне е отделена от тях. Човек като дете играе с цел развлечение и отмора, т.е. под нивото на сериозния живот. Но той може да играе и над това ниво, да играе с красота и свещеност.
От тази гледна точка можем вече да дадем по-точно определение на вътрешната връзка между културата и играта. Вътрешната еднородност на ритуала и игровите форми изпъква по-ясно, а въпросът, доколко всеки свещен акт спада към игровата сфера, предстои да бъде решен.
14
Срв. Leges VII, където Платон говори за свещените танци на куретите като κουρητων ενόπλια παιγνια. Вътрешната връзка между мистерия и игра е точно предадена от Романо Гуардини в главата — „Die Liturgie als Spiel“ от неговото Vom Geist der Liturgie, с. 56–70 (Ecclesia orans, heraug. von Dr. Ildefons Herwegen, I, Freiburg i. B. 1922). Без да цитира Платон, Гуардини се доближава много до горепосочената мисъл. Много от признаците, които определихме като характерни за играта, той приема за литургията. Литургията е също във висша степен „zwecklos, aber doch sinnvoll“.