Но именно съвременната война е загубила, изглежда, всякаква връзка с играта. Високоцивилизовани държави се оттеглят изцяло от системата на международното право и безсрамно практикуват pacta non sunt servanda. Състоянието на нашия свят принуждава все повече страни да прибягват до политически форми за разбирателство помежду им, без да употребяват най-силното разрушително оръжие. Този свят не може да съществува без ограничителни конвенции, които в случай на конфликт да бъдат в състояние да отклонят опасността и да запазят възможността за сътрудничество. Поради съвършенството на своите средства войната се е превърнала от ultima ratio (последно средство) в ultima rabies (върховен бяс — б.пр.). Политиката на нашето време се основава на изключителна подготвеност, а при необходимост и на пределна готовност за война и в нея трудно бихме могли да открием следи от старото игрово отношение. Всичко, което свързва боя с празника и култа, е изчезнало от съвременната война и това отчуждение от играта заличава нейното място като елемент на културата. Но независимо от всичко играта остава това, което я нарече Чембърлейн в първите дни на септември 1939 г. в реч по радиото — хазартна игра, a gamble.
Ако погледнем от гледна точка на жертвите на агресията, на тези, които се борят за своето право и свобода, никога няма да ни хрумне мисълта за игра. Защо не? Защо в този случай асоциацията между борба и игра е изключена? Защото тук борбата притежава морална стойност, а в моралното съдържание е моментът, в който качеството игра загубва своето значение. С ценностния критерий на етиката вековната дилема — игра или сериозност — намира решение за всеки конкретен случай. Ако отричаме обективната стойност на правото и моралните норми, никога няма да намерим това решение. Политиката е впила корените си в примитивната почва на културата, играна в състезание. Тя може да се откъсне и извиси само посредством един етос, който отхвърля отношението „приятел — враг“ и не признава за висша норма претенциите на собствения народ.
Постепенно ние се приближихме до един извод: истинската култура не може да съществува без известно игрово съдържание, тъй като културата предполага известно самоограничение и самоконтрол, определена способност да не вижда в собствените цели пределното, най-висшето, и същевременно определена затвореност в ясно очертани и доброволно приети граници. Културата и сега желае в определен смисъл да бъде играна по взаимно съгласие според определени правила. Истинската цивилизация изисква винаги и във всяко отношение феър плей, а феър плей не е нищо друго освен добро доверие, изразено с игрова терминология. Нарушителят на играта нарушава самата култура. Игровото съдържание в цивилизацията трябва да бъде чисто, за да е културообразуващо или да допринася за културата. Игровото съдържание не трябва да се изразява в безразсъдство или да премахва норми, предписани от разума, човечността или вярата. То не трябва да представлява фалшив блясък, който да прикрива определени цели и намерения, осъществявани посредством съзнателно култивиране на игрови форми. Истинската игра изключва всякаква пропаганда. Нейната цел се съдържа в самата игра. Веселото въодушевление, а не истеричната екзалтация определят духа и настроението на играта. Съвременната пропаганда, проникваща във всички области на живота, използва средства, довеждащи до масови истерични реакции, и даже когато приема форма на игра, не може да се смята за съвременен израз на игровия дух, а само за негова фалшификация.
При разглеждането на нашата тема ние се стремяхме колкото се може повече да се придържаме към едно понятие „игра“, което да се основава на нейните положителни и очевидни признаци. С други думи, ние приехме играта в очевидното й ежедневно значение и се постарахме да избегнем крайността, обявяваща всичко за игра. Накрая все пак ще стигнем до тази концепция и това ни принуждава да направим равносметка.
„Детска игра наричаше той човешките мисли“ — се казва в по-късните предания за Хераклит.320 В началото на този труд321, цитирахме думите на Платон, които са достатъчно значими, за да ги приведем тук повторно. „Възможно е човешките дела да не заслужават голяма сериозност, но така или иначе е необходимо да сме сериозни, макар и щастието да не е в това.“ Нека тогава тази сериозност се посвещава на това, което я заслужава. „Сериозността трябва да се използва за сериозните неща и за нищо друго. По природа на нещата само Бог е достоен за висша сериозност. Обаче човекът е създаден като играчка на Бога и това е най-доброто у него. Така че той трябва да прекарва живота си според своята природа, като играе най-красивите игри, т.е. обратното на това, което прави сега.“ Ако играта е най-сериозното нещо — „тогава животът трябва да премине в определени игри, изпълнени с пожертвователност, песни и танци, за да се предразположат боговете и да се спечели борбата“. И така „те ще живеят според тяхната природа, защото в повечето отношения са марионетки и само в малка степен участват в истината“.