Ние казахме, че основен формален признак на играта е отделянето на игровото място от всекидневния живот. Едно затворено пространство, което може да е реално или въображаемо, се отделя, разграничава от обикновеното жизнено пространство. В това пространство протича играта, само там са в сила игровите правила. Но наличието на специално свещено място е също основна предпоставка за всеки свещен акт. Тези черти на уединение и обособяване са присъщи на култовите прояви, магията и правните институции, но при тях това се отнася не само до място и време, а има и по-широк характер. Почти при всички актове за посвещаване или освещаване се създава изкуствена ситуация на изключителност и единственост както за посвещаващите, така и за посветените. Същите черти на изключителност и разграничаване, които са основни за играта, откриваме при действия, свързани с вяра, полагане на клетва, членуване и постъпване в различни ордени, религиозни братства и тайни съюзи. Магьосници, гадатели, хора, които принасят жертви, първо определят своето собствено свещено място на действие. Всяка тайнственост и мистерия предполага едно особено свещено място, формално погледнато, това отделяне има една и съща функция както при свещените действия, така и при играта. Пистата за бягане, тенис кортът, шахматната дъска функционално не се различават от храма или сакралното място. Еднаквостта в процедурите при посвещаване в цял свят показва, че корените на тези обичаи се намират в основните, вродените черти на човешкия ум. Често се правят опити да се даде логическа мотивировка на общото сходство между различните културни форми, като необходимостта от отделяне и разграничаване се обяснява с опитите да се изключат вредните външни влияния, които са опасни за свещения човек, или, обратно, с които той е опасен за околните. По този начин желанието за отделяне се разглежда като следствие на едно логическо умозаключение, което се основава на полезното, т.е. едно обяснение от гледна точка на полезност, а точно от това се опасява Фробениус. Разбира се, ние не твърдим, че едно такова мнение предизвиква у нас представа за лукави свещеници, превъзнасящи религията, но в това твърдение има нещо рационално. Ако срещу едно такова мнение приемем дълбоката тъждественост по същество на играта и ритуала и следователно признаем „свещеното място“ за игрово пространство, то неправилният въпрос — за какво, защо — изобщо изчезва.
Ако приемем, че свещените действия формално са неразличими от игровите действия, тогава естествено се появява въпросът, дали сходството между култа и играта няма по-дълбоко съдържание от чисто формалните външни белези. Учудващо е, че нито теологията, нито етнографията изследват доколко свещените действия, извършвани под игрова форма, имат игрово съдържание и настроение. Лео Фробениус също не си е поставял този въпрос. Това, което ние можем да кажем по този въпрос, се ограничава с някои общи забележки, основаващи се на определени несистематизирани факти.
От само себе си е ясно, че умствената нагласа, с която обществото изживява и разглежда своята sacra, се състои предимно от свещена сериозност. Но, повтаряме пак, истинското спонтанно игрово поведение може да бъде изключително сериозно. Играчът може да се отдава с цялата си същност на играта. Съзнанието, че това е „просто игра“, може изцяло да остане на заден план. Чувството за радост, неразделно свързано с играта, се дължи не само на напрежението, но и на възбуденото чувство за извисяване. Настроението по време на играта достига два полюса — необузданост и екзалтация. Не е случайно, че и двете думи изразяват състояния „извън“ обичайното поведение, може да се каже, че настроението по време на игра е винаги мажорно. Всичко това ни довежда до въпроси от областта на психологията, които ние се стараем да избегнем. Настроението по време на игра има лабилен характер. Всеки момент „всекидневният живот“ може да вземе връх над играта поради външен шок, който спира играта или нарушава игровите правила, или също така вътрешно, посредством отслабване на игровото съзнание поради разочарование или загуба на игровото увлечение.
Нека разгледаме сега настроението и поведението по време на свещените празненства. Думата празненство говори сама по себе си; свещеният акт се празнува, което показва, че той спада към понятието празник. Народът, когато се готви за свещените си празненства, се готви за колективна изява на радост. Посвещения, жертвоприношения, свещени танци, свещени състезания, представления, тайни ритуали — всички те се включват в рамките на понятието празник. „Всекидневният живот“ спира. Пирове и различни бурни веселби винаги придружават празника. Трудно е да се направи точно разграничение между празничното настроение изобщо и свещеното вълнение около тайнственото религиозно начало, независимо от това, дали говорим за гръцки или африкански празненства.